— Не знаех нищо за това, синьор Риварес — рече Монтанели с голяма болка в гласа.
— Аз вече ви казах, ваше преосвещенство — отговори с жлъчната си усмивка Стършелът, — че нникога не съм очаквал да ме милват по главата.
— Сержант, откога е въведено това?
— След опита му за бягство, ваше преосвещенство.
— Значи преди повече от две седмици? Донесете нож и срежете ремъците веднага.
— Извинете, ваше преосвещенство, лекарят също искаше да ги махнат, но полковник Ферари не разреши.
— Донесете веднага нож.
Монтанели не беше повишил гласа си, но войниците видяха, че лицето му побледня от гняв. Сержантът извади един сгъваем нож от джоба си и се наведе да пререже ремъкад който стягаше ръцете. Той не беше сръчен човек и вършеше това така непохватно, че затегна още повече ремъка, Стършелът въпреки способността си да се владее се смръщи и прехапа устни. Монтанели веднага пристъпи напред.
— Вие не умеете, дайте ножа на мене.
— А-аа! — Стършелът протегна ръце с дълга, радостна въздишка, щом ремъкът падна.
След миг Монтанели преряза и другия, който стягаше глезените му.
— Свалете и оковите, сержант, и след това елате. Искам да поговоря с вас.
Той застана до прозореца, гледайки навън, докато сержантът хвърли оковите долу и дойде при него.
— Сега — каза Монтанели — разкажете ми всичко, което е станало.
Сержантът с готовност разказа всичко, което знаеше за болестта на Стършела, за „дисциплинарните мерки“, за неуспешното застъпничество на лекаря.
— Но аз мисля, ваше преосвещенство — добави той, — че полковникът държеше ремъците да останат, за да може да получи показания.
— Показания?
— Да, ваше преосвещенство. Завчера чух, че предложи да му свалят оковите — сержантът погледна към Стършела. — ако отговори на един поставен му въпрос.
Монтанели впи ръката си в рамката на прозореца и войниците се спогледаха. Те никога не бяха виждали този кардинал разгневен. А колкото до Стършела — той бе забравил за тяхното съществуване, не чувствуваше нищо освен: физическа наслада от освобождаването си. Цялото му тяло се бе схванало и сега се протягаше, извиваше и обръщаше с истинско удоволствие.
— Сега можете да излезете, сержант — каза кардиналът. — и не се тревожете, че сте нарушили дисциплината. Ваш дълг беше да ми кажете, когато ви попитах. Погрижете се никой да не ни безпокои. Ще изляза, щом свърша.
Когато вратата се затвори зад войниците, той се облегна на прозореца и известно време гледа залязващото слънце, за да даде време на Стършела да си поотдъхне.
— Научих се — каза след малко Монтанели, като се отдалечи от прозореца и седна до нара, — че желаете да поговорите с мене насаме. Ако се чувствувате достатъчно добре, за да ми кажете онова, което искате, аз съм на вашите услуги.
Той говореше много студено, със сух и властен тон, който не му беше присъщ. Преди да свалят ремъците, Стършелът бе за него само един жестоко онеправдан и измъчен човек. Но сега той си спомни техния последен разговор и смъртната обида, с която бе завършил. Стършелът го погледна, лениво опрял глава на ръката си. У него имаше някаква вродена грациозност и когато лицето му бе в сянка, никой не би предположил през какви бурни порои беше преминал. Но щом повдигна глава, ясната вечерна светлина показа колко изтощен и бледен беше той, какви дълбоки следи бяха оставили върху него последните няколко дни. И гневът на Монтанели се стопи.
— Изглежда, че сте били тежко болен — каза той. — Искрено съжалявам, че не знаех за всичко това. Щях да се намеся по-рано.
Стършелът повдигна рамене.
— На война всичко е позволено — каза той хладно. — Ваше преосвещенство е против ремъците теоретически, от християнска гледна точка, но едва ли можем да очакваме същото и от полковника. Той, без съмнение, би предпочел да не ги изпитва върху своята собствена кожа — също к както и аз. Но това е въпрос на ллично удобство. Сега аз съм онеправданият — ккакво да се прави? Много любезно е от страна на ваше @пре освещенство все пак, че дойдохте тук. Може би направихте това също от християнска гледна точка. Посещаване на затворници — ах, да! Бях забравил. „Щом направи това за един от последните…“1 Едва ли ще ви поласкае, но един от последните ви е крайно благодарен.
——
1 Думи на Христос от библията.
истината е най-важната християнска добродетел — ммислите, че не ззная колко усилия е употребил комендантът да ви склони да ддадете съгласието си за военен съд? По-ддобре ще бъде някак да се съгласите, ваше преосвещенство. На ваше място всеки от ббратята ви прелати би сторил същото. „Cosi fan tutti“1. Съгласието ви ще ннаправи толкова много добро и ще нанесе съвсем ммалка вреда! Уверявам ви, нне си е струвало да прекарате толкова безсънни нощи за това!