— Ръцете ви не са ли опетнени досега, ваше преосвещенство?
Монтанели едва забележимо побледня, но продължи с тих глас:
— През целия си живот съм се противопоставял на насилието и жестокостта, където и да съм се сблъсквал с тях. Винаги съм бил против смъртното наказание във всички негови форми. През миналия режим съм протестирал многократно и настойчиво срещу военните трибунали и затова изпаднах в немилост. До днес съм използувал влиянието и властта, които съм имал, само на страната на милосърдието. Моля ви да ми повярвате поне, че говоря истината. Сега съм изправен пред трудна задача. Ако откажа на полковника, излагам града на безредици и всички последствия от тях. И за какво — за да спася живота на човек, който богохулствува срещу моята религия, който ме е клеветил и лично оскърбявал (макар че това не е толкова важно) и който, аз съм твърдо убеден, ако бъде помилван, ще използува живота си, за да върши злини. Но все пак — става дума за един човешки живот.
Той замълча за малко и после отново заговори: — Синьор Риварес, всичко, което знам за вашата дейност, според мене е лошо и злонамерено и дълго ви смятах за неразумен, жесток и безскрупулен човек. До известна степен аз продължавам да съм на това мнение и сега. Но през последните две седмици вие показахте, че сте храбър човек и че сте верен на приятелите си. Освен това вие накарахте войниците да ви обичат и уважават, а не всеки човек би могъл да постигне това. Може би греша в преценката си за вас, може би вие сте по-добър, отколкото изглеждате външно. Към този по-добър човек във вас се обръщам и тържествено ви моля да ми кажете по съвест, честно — как бихте постъпили, ако бяхте на мое място?
Настъпи продължително мълчание. После Стършелът погледна Монтанели.
— Най-малко сам щях да взема решение за своите действия и щях да поема отговорност за последствията им. Нямаше да се промъквам при други хора така страхливо, както правят християните, за да ги моля те да разрешат моите затруднения.
Ударът беше така внезапен, необикновената сила и страст, с които Стършелът произнесе тези думи, така контрастираха с предишната му безучастност, сякаш той бе свалил маска от лицето си.
— Ние, атеистите — продължи яростно той, — смятаме, че ако човек трябва да носи някакво бреме, той трябва да го носи с достойнство. Превие ли се под товара — е, толкова по-зле за него. Но християнинът пълзи и хленчи пред своя бог или пред неговите светии. Ако и те не му помогнат, обръща се към враговете си — той винаги ще намери гръб, върху който да стовари бремето си. Няма ли във вашата библия, молитвеник и лицемерни богословски книги достатъчно правила, та идвате при мене, за да ви науча как да постъпите? О, небеса! Не ми ли стига моето бреме, че трябва да понеса върху плещите си и вашата отговорност? Вървете при вашия Христос, нали той е съветвал последователите си да дадат всичко, което имат. Направете същото и вие. Най-после — ще убиете само един атеист — човек от лагера на противника, Ь това не е кой знае колко голямо престъпление.
Той спря, за да си поеме дъх, и отново избухна.
— И вие говорите за жестокост! Онова тъпо магаре не би могло да ме измъчи така, дори и цяла година да се опитва. Не му стига ум. Всичко, което той може да измисли, е да затегне ремъка, а когато няма къде повече да се затяга, той ще е изчерпил възможностите си. Всеки глупак може да направи това! А вие — „Подпишете собствената си смъртна присъда, моля. Моето нежно сърце не ми позволява да направя това сам.“ О! Подобно нещо може да измисли само християнинът, кроткият състрадален християнин, който пребледнява само като види един стегнат ремък. Как не се досетих още когато влязохте като ангел на милосърдието, възмутен от „варварството“ на полковника, че едва сега започна истинското мъчение! Защо ме гледате така? Дайте съгласието си. разбира се, и си вървете в къщи да вечеряте. Не си струва да се тревожите за всичко това. Кажете на полковника, че може да ме разстреля, да ме обеси — както му е по-удобно, да ме опече жив, ако това ще му достави някакво удоволствие… и край на всичко.
Стършелът бе почти неузнаваем. Той беше вън от себе си от ярост и отчаяние, задъхваше се и трепереше, в очите му, като в очите на дива котка, блестяха зелени пламъчета.
Монтанели се бе изправил и го гледаше мълчаливо. Той не можеше да проумее потока от необуздани оскърбления, но чувствуваше дълбочината на отчаянието, което ги бе предизвикало. И като разбра това, прости му всички минали обиди.
— Успокойте се — каза той. — Съвсем не исках да ви измъча така. Не съм и помислил да стоваря своето бреме върху вас, защото знам, че и без това ви е непосилно тежко. Никога и към нито едно живо същество не съм постъпвал така…