— Това е лъжа! — извика с горящи очи Стършелът. — а в епископството?
— Епископството?
— О! Забравили сте? Така лесно е да се забрави! „Ако поискаш, Артур, ще кажа, че не мога да замина.“ Вместо вас аз трябваше да реша вашия живот — аз, на деветнадесет години. Ако това не беше толкова чудовищно, щеше да бъде смешно.
— Спрете! — изстена отчаяно Монтанели и хвана главата си. После безпомощно отпусна ръце и отиде бавно до прозореца. Той седна на дъската на прозореца, опря ръка и притисна челото си о решетката. Стършелът лежеше и го наблюдаваше разтреперан.
След малко Монтанели стана и отново се приближи до Стършела. Устните му бяха сини като пепел.
— Простете ми — каза той, като се мъчеше упорито да запази обикновения си спокоен вид, — но трябва да се прибера в къщи. Аз — не се чувствувам добре.
Той трепереше като трескав. Всичкият гняв на Стършела се стопи.
— Padre, нима не виждате…
Монтанели отстъпи назад и спря неподвижен.
— Само не това! — прошепна най-после той. — Господи, всичко друго, но не и това! Ако полудявам…
Стършелът се привдигна на лакът и хвана треперещите му ръце.
— Padre, нима не разбирате, че аз не съм се удавил наистина?
Ръцете, които държеше, изведнъж се вкочаниха и изстинаха. Настъпи мъртва тишина, после Монтанели коленичи и притисна лицето си до гърдите на Стършела.
Когато той отново вдигна глава, слънцето беше залязло и последните червени отблясъци гаснеха на запад. Те бяха забравили за времето и пространството, за живота и за смъртта. Забравили бяха дори, че са врагове.
— Артур — прошепна Монтанели, — нима си жив? Върна ли се при мене от страната на мъртвите?
— На мъртвите… — повтори Стършелът и потрепера. Той лежеше, сложил глава върху ръката на Монтанели, като болно дете в прегръдката на майка си.
— Ти се върна — най-после се върна! Стършелът тежко въздъхна.
— Да — каза той, — и вие трябва да се борите срещу мене или да ме убиете.
— О, замълчи, carino! Защо говориш за това сега? Ние с тебе бяхме като две деца, заблудили се в мрака, и на всеки от нас се струваше, че другият е привидение. Сега ние отново се намерихме и се върнахме при светлината. Бедно мое момче, колко много си се променило — колко много си се променило! Сякаш вълните на целия океан от човешка мъка са минали над главата ти — над тебе, който беше изпълнен с радостта на живота! Нима си жив, Артур? Толкова често съм сънувал, че се връщаш при мене, а като се събудя, виждам, че отвън наднича тъмнината и край мене е пусто. И как мога да знам сега, че няма да се събудя пак и да открия, че всичко е било сън? Дай ми нещо осезаемо, разкажи ми всичко, което се е случило с тебе.
— Всичко стана много просто. Скрих се на един товарен кораб като беглец и пристигнах в Южна Америка.
— И там?
Там… живях, ако може да се нарече това живот, докато — о, от времето, когато ми преподавахте философия, досега аз видях, че по света има не само духовни семинарии! Казвате, че сте ме сънували — да, аз също ви сънувах… Той млъкна внезапно и потрепера.
— Веднъж — започна той пак неочаквано, — когато работех на една мина в Еквадор…
— Като миньор?
Не, като помощник на миньорите — вършех всякаква работа, заедно с други кули1. Спяхме в една барака до самия вход на шахтата. Една нощ — и тогава бях болен от същата болест, от която страдах напоследък, а през деня бях пренасял камъни под палещото слънце — навярно съм бил замаян, защото видях, че вие застанахте на вратата. Държахте разпятие, също като това тук на стената Вие се молехте и минахте край мен без да се обърнете. Аз ви извиках за помощ — да ми дадете отрова или нож, нещо, с което да сложа край на болките, преди да съм полудял. И вие… а!…
——
’ Кули — носач, возач или изобщо черноработник в Далечния изток.
Той покри очи с едната си ръка. Монтанели все още държеше другата.
— По лицето ви разбрах, че сте ме чули, но дори не се обърнахте, а продължихте да се молите. Чак когато свършихте и целунахте разпятието, вие ме погледнахте и прошепнахте: „Много ми е мъчно за тебе, Артур, но не смея да го покажа, защото Той ще се разсърди“. И аз погледнах Христос и видях, че дървеният образ се смее…. После, когато се опомних, когато погледнах бараката и болните от проказа кули, аз разбрах, почувствувах, че за вас е много по-важно да спечелите благоволението на този ваш сатанински бог, отколкото да ме избавите от ада. И аз запомних това. Забравих го само преди малко, когато ме докоснахте, защото… бях болен, а някога ви обичах. Но сега между нас не може да има нищо освен война, война и война. Защо искате да държите ръката ми? Не виждате ли, че докато вярвате във вашия Исус, ние можем да бъдем само врагове?