Монтанели сведе глава и целуна обезобразената ръка.
— Артур, мога ли да не вярвам в него? Ако запазих вярата си през всичките тези страшни години, как мога някога вече да се съмнявам в него, след като той отново те върна при мене?
Спомни си — аз мислех, че съм те убил.
— Това все още ви предстои да извършите.
— Артур!
Това беше вик на истински ужас, но Стършелът продължи, без да му обръща внимание.
— Каквото и да правим, нека бъдем честни и да не се колебаем. Вие и аз стоим от двете страни на една пропаст и няма надежда ръцете ни да се докоснат, колкото и да ги протягаме. Ако сте решили, че не можете или не искате да се откажете от онова нещо — той погледна отново разпятието на стената, — трябва да се съгласите с това, което полковникът…
— Да се съглася! Господи… да се съглася… Артур, но аз те обичам!
Лицето на Стършела болезнено се изкриви.
— Кого обичате повече — мен или онова там? Монтанели бавно се изправи. Самата му душа се сгърчи в ужас и той сякаш се смали, почувствува се слаб, стар и посърнал, като осланен лист. Той се бе пробудил и наоколо му пак бе пустота и мрак.
— Артур, имай поне малко милост към мене…
— А колко милост имахте вие, когато с лъжите си ме прокудихте да стана роб в захарните плантации? Сега треперите о,тия милосърдни светци! Такъв човек допада на господабога, човек, който се разкайва за греха си и продължава да живее. Не той ще умре, а само синът му. Казвате, че ме обичате… твърде скъпо ми е струвала вашата любов! Мислите, че мога да залича всичко и с няколко нежни думи да се превърна в предишния Артур — аз, който съм мил чинии в мръсни вертепи и съм бил коняр на фермери, по-големи скотове от собствения си добитък? Аз, който съм бил клоун с островърха шапка и звънчета в пътуващ цирк… слуга и момче за поръчки при матадорите на арената за бой с бикове; аз който съм бил роб на всеки звяр, пожелал да стъпи с крак на врата ми; аз, когото са оставяли да гладува, когото са заплювали и мачкали с крака; аз, който съм се молил за плесенясали огризки и на когото са отказвали, защото право на тях имаха най-напред кучетата? О, какъв смисъл има всичко това? Как мога да ви разкажа за онова, което ми причинихте? А сега… обичате ме! Колко ме обичате! Достатъчно ли, за да се откажете от своя бог заради мене? О, какво е направил за вас този вечен Христос… какво е изстрадал той за вас, за да го обичате повече от мене? Скъп ви е заради пробитите му с гвоздеи ръце? Погледнете моите! Вижте тук и тук, и тук…
Той разкъса ризата си и показа ужасните белези.
— Padre, вашият бог е самозванец, раните му са подправени. Цялото му страдание е един фарс! Аз имам право на вашето сърце! Padre, няма болка, която да не сте ми причинили! Да знаехте само какъв е бил животът ми! И все пак аз не исках да умра! Аз понесох всичко и въоръжих душата си с търпение, за да се върна и да се боря срещу вашия бог. Тази цел държах като щит пред сърцето си, тя ме спаси от лудост и от втора смърт. И сега, когато се връщам, намирам на моето място пак този лъжемъченик, който е бил разпънат на кръста само за шест часа и отново възкръснал от мъртвите! Padre, аз бях разпънат цели пет години и също възкръснах от мъртвите.. Какво ще направите с мене сега! Какво ще направите с мене? Той замлъкна. Монтанели седеше като някаква каменна статуя или като мъртвец. Отначало, под огнения поток на Стършеловото отчаяние, той се бе поразтреперал, бе се свил инстинктивно като от ударите на камшик. Но сега той седеше съвсем спокойно. След дълго мълчание той вдигна очи и заговори безжизнено, с примирение:
— Артур, можеш ли да ми обясниш по-ясно? Ти така ме объркваш, ужасяваш, че не мога да те разбера. Какво искаш от мене?
Стършелът обърна към него призрачно-бледото си лице.
— Нищо не искам. Любовта може ли да се изисква насила? Вие сте свободен да изберете между двама ни този, който ви е по-скъп. Ако обичате повече него, изберете него.
— Не те разбирам — повтори Монтанели унило. — Какво мога да избирам? Миналото не мога да залича.
— Трябва да изберете един от нас. Ако ме обичате, свалете този кръст от шията си и тръгнете с мене. Приятелите ми подготвят ново бягство и с ваша помощ те могат да го уредят лесно. После, когато сме в безопасност, отвъд границата, признайте ме публично за свой син. Ако пък не ме обичате достатъчно, за да направите това, ако този дървен идол ви е по-скъп от мене, тогава идете при полковника и дайте съгласието си. И ако отивате, идете веднага, спестете ми мъката да ви гледам. И без това ми е достатъчно тежко.
Монтанели вдигна глава и потръпна. Беше почнал да разбира.