— Аз ще се свържа с приятелите ти, то се знае. Но да дойда с тебе… е невъзможно… аз съм свещеник.
— Аз не приемам никаква милост от свещеници. Не мога да правя повече компромиси, padre, достатъчно съм страдал от тях и от последствията им. Трябва да се откажете, от господ и свещеническия сан или от мене.
— Как мога да се откажа от тебе? Артур, как мога да се откажа от тебе?
— Тогава откажете се от него. Трябва да изберете един от двама ни. Нима искате да ми дадете само част от своята любов — половината на мене и половината на вашия сатанински бог? Аз няма да приема трохите от трапезата му. Ако принадлежите на него, значи не можете да принадлежите на мене.
— На две ли да разкъсам сърцето си? Артур! Артур! Нима искаш да обезумея?
Стършелът удари с ръка в стената.
— Трябва да изберете един от нас — повтори той още веднъж.
Монтанели извади от пазвата си една малка кутийка, в която имаше парченце изтрита и измачкана хартия.
— Гледай! — каза той.
„Вярвах във вас като в бог. Но бог е идол, направен от глина, който аз мога да разбия с чук. А вие ме измамихте с една лъжа.“
Стършелът се засмя и върна листчето.
— Колко ччудно млад е човек на деветнадесет години. Толкова лесно ти се струва да вземеш чук и да разбиваш. Така е и сега, само че аз съм под чука. Колкото до вас — има много други хора, които можете да мамите с лъжи, а те дори няма да открият това.
— Както желаеш — каза Монтанели. — На твое място може би и аз щях да бъда тъй безсърдечен — един бог знае. Не мога да направя това, което искаш, Артур, но ще направя онова, което мога. Ще уредя бягството ти, а когато ти бъдеш в безопасност, с мене ще стане случайно нещастие в планината или по грешка ще взема друго приспивателно лекарство — избери, каквото ти харесва. Ще те задоволи ли това? Нищо друго не мога да направя. Голям грах е, но вярвам, че той ще ми прости. Той е по-милостив…
С остър вик Стършелът простря напред ръце.
— О, това е вече много! Прекалено много! Какво съм направил, та да мислите за мене така? Какво право имате… Да не би да искам да си отмъстя! Не виждате ли, че искам само да ви спася? Никога ли няма да разберете, че ви обичам.
Той взе ръцете на Монтанели и ги покри с парещи целувки и сълзи.
— Padre, елате с нас! Какво общо имате с този мъртъв свят на попове и идоли? Те са покрити с праха на отминали векове, те са прогнили, те са отровни и извратени. Напуснете тази заразена от чума църква — елате с нас светлина! Padre, ние сме животът и младостта, ние сме вечната пролет, ние сме бъдещето! Padre, зората е вече изгряла не искате ли да бъдете с нас при изгрева? Събудете се и нека забравим страшните кошмари, събудете се и ще започнем живота си отново! Padre, аз винаги съм ви обичал винаги, дори и когато ме убиете. Нима ще ме убиете пак?
Монтанели изскубна ръцете си.
— О, нека бог се смили над мене! — извика той. — Ти имаш очите на майка си!
Над тях се спусна странна тишина — продължителна и дълбока и неочаквана. В сивия здрач те се гледаха един сърцата им бяха застинали от страх.
— Ще ми кажеш ли още нещо? — прошепна Монтанели Ще ми дадеш ли някаква надежда?
— Не. Животът не ми е нужен за друго, освен за да се боря с поповете. Аз не съм човек, аз съм меч. Ако ме оставите значи утвърждавате мечовете.
Монтанели се обърна към разпятието.
— Господи! Чуй…
Гласът му заглъхна без отговор в пустата тишина. Само у Стършела отново се разбуди злият дух на присмеха.
— П-повикайте го по-силно, той може би сспи… Монтанели се сепна, като че ли го бяха ударили. За миг той остана прав, загледан пред себе си. После седна в края на нара, закри лицето си с ръце и зарида. По тялото на Стършела преминаха тръпки, изби го студена пот. Той знаеше какво значат тези сълзи.
Той покри главата си с одеялото, за да не чува. Не бе ли достатъчно, че трябва да умре — той, който бе тъй жизнен, изумително жизнен. Но той не можеше да заглуши риданйето — то звънеше в ушите му, биеше в мозъка, пулсираше в гърдите му. А Монтанели продължаваше да плаче и сълзите капеха между пръстите му.
Най-после риданията стихнаха и той избърса очите си с носна кърпа, както правят разплаканите деца. Като се изправи, кърпата падна от коляното му на пода.
— Излишно е да говорим повече — каза той. — Разбираш ли ме?
— Разбирам — отговори Стършелът с мрачна покорност. — Не сте виновен вие. Вашият бог е гладен и трябва да бъде нахранен.
Монтанели се обърна към него. В гроба, който скоро щеше да бъде изкопан, нямаше да бъде по-тихо. Те се гледаха в очите мълчаливо, както двама влюбени, откъснати насила един от друг, биха се взирали през непреодолима преграда.