Стършелът пръв наведе очи. Той се смъкна надолу и закри лицето си. И Монтанели разбра, че това значи: „Вървете си!“ Обърна се и излезе от килията.
В следния миг Стършелът подскочи.
— О, не мога да понеса това! Padre, върнете се! Върнете се!
Вратата бе затворена. Той се огледа бавно, с див, втренчен поглед и разбра, че всичко е свършено. Галилеянинът1 беше победил.
Цяла нощ долу, на двора, тревата шумоля тихо — тревата, която щеше тъй скоро да увехне, изтръгната с лопата. И цяла нощ Стършелът лежа сам в тъмнината и плака.
СЕДМА ГЛАВА
Военният съд бе свикан във вторник сутринта. Процедурата беше много кратка и проста — обикновена формалност, която трая едва двадесет минути. Пък нямаше за какво да се губи много време — защита не бе допусната, а единствените свидетели бяха ранените — шпионинът и офицерът — и няколко войници. Присъдата бе предварително определена. Монтанели бе изпратил исканото му неофициално съгласие и съдиите (полковник Ферари, местният драгунски майор и двама офицери от швейцарската
——
1 Галилеянинът — Христос — според библията, роден в Галилея.
гвардия1 нямаха много работа. Обвинителният акт беше прочетен гласно, свидетелите дадоха показанията си, присъдата бе подписана и след това прочетена на осъдения с подходяща тържественост. Той я изслуша мълчаливо и когато го попитаха според установения ред има ли да каже още нещо, само махна нетърпеливо с ръка. До гърдите му бе скрита кърпата, която Монтанели беше изпуснал. Цяла нощ Стършелът я бе целувал, плакал бе над нея като над живо същество. Сега той слушаше бледен и безучастен, край клепачите му още имаше следи от сълзи, но думите: „на разстрел“, изглежда, малко му подействуваха. Когато те бяха произнесени, зениците на очите му се разшириха — и това бе всичко.
— Върнете го в килията му — каза комендантът, когато всички формалности бяха извършени и сержантът, който очевидно едва сдържаше сълзите си, докосна рамото на неподвижната фигура.
Стършелът трепна леко и се обърна.
— Ах, да — каза той, — забравих.
Лицето на коменданта изразяваше нещо като съжаление. По природа той не бе жесток човек и в дъното на душата си се срамуваше малко от ролята, която бе играл през последния месец. Сега, когато бе постигнал главната си цел, той бе склонен на всякакви малки отстъпки, които бяха в негова власт.
— Няма нужда да му слагате пак веригите — каза той, като погледна разранените и подути китки на Стършела. — И може да остане в своята килия. Килията за осъдените е ужасно тъмна и мрачна — добави той, като се обърна към племенника си — и всъщност това е само формалност.
Той се покашля и пристъпи от крак на крак с явно смущение. После извика назад сержанта, който излизаше от стаята заедно със затворника.
— Почакайте, сержант, искам да поговоря с него. Стършелът не се помръдна и гласът на коменданта сякаш увисна във въздуха.
— Ако искате да предадете нещо на вашите приятели или
——
1 Швейцарската гвардия — наемна войска в Папската област, попълвана предимно от швейцарци.
роднини… Предполагам, че имате роднини? Отговор не последва.
— Е, помислете и кажете на мене или на свещеника. Аз ще се погрижа желанието ви да бъде изпълнено. Най-добре предайте на свещеника онова, което имате да кажете. Той ей сега ще дойде и ще остане при вас цяла нощ. Ако имате някакво друго желание…
Стършелът вдигна очи.
— Кажете на свещеника, че предпочитам да бъда сам. Нямам приятели и няма какво да съобщавам.
— Но нали ще искате да се изповядате.
— Аз съм атеист. Не искам нищо, оставете ме само на спокойствие.
Той каза това с глух и тих глас, без предизвикателство или раздразнение и бавно се обърна. На вратата той се спря пак.
— Забравих, полковник. Имам една молба към вас. Нека не ме завързват и да не закриват очите ми утре. Ще стоя съвсем спокойно.
В сряда сутринта, при изгрев слънце, го изведоха на двора. Той куцаше повече от обикновено и ходеше с явно усилие и болка, облегнат тежко на ръката на сержанта. Но на лицето му нямаше и следа от унилата покорност. Кошмарният ужас, който го подтискаше в пустата тишина, виденията и сънищата за страната на сенките изчезнаха заедно с нощта, която ги бе породила. Щом слънцето светеше, щом враговете му бяха тук, за да събудят отново борческия му дух, той не се боеше.
Шестимата карабинери, повикани за екзекуцията, бяха застанали в редица пред обвитата в бръшлян стена, същата напукана и порутена стена, по която бе пълзял през нощта на своето злополучно бягство. Войниците, наредени един до друг и стиснали карабините си в ръце, едва се сдържаха да не заплачат. Ужасно и невероятно им се струваше това, че са извикани да убият Стършела. Той, със своето хапливо остроумие, постоянен смях и светло, заразително мъжество, се беше вмъкнал в техния скучен и глух живот като заблуден слънчев лъч; а сега, когато трябваше да умре, и то от техните ръце, им се струваше, че ще помръкнат ярките небесни светила.