Под голямото смокинено дърво в двора го очакваше неговия гроб. Изкопан бе през нощта от ръце, работили с неохота, и по лопатата бяха капали сълзи. Като мина оттам, той погледна с усмивка черната яма, повехналата трева край нея и пое дълбоко дъх, за да усети мириса на прясно разровената пръст.
Близо до дървото сержантът изведнъж спря, а Стършелът погледна наоколо с най-светлата си усмивка.
— Тук ли да застана, сержант?
Сержантът кимна мълчаливо. В гърлото му сякаш имаше буца и той не би могъл да проговори,дори ако от това зависеше собственият му живот. Комендантът, племенникът му, лейтенантът на карабинерите, който щеше да командува, един лекар и един свещеник вече бяха на двора и пристъпиха напред със сериозни лица, малко смутени от предизвикателството, което излъчваха засмените очи на Стършела.
— Д-добро утро, господа! А, и негово преподобие също е станал толкова рано! Как сте, капитане? Днешната ни среща е по-приятна за вас от предишната, нали? Виждам, че ръката ви е още превързана. Това е, защото не свърших работата си както трябва. Тези приятели ще свършат своята по-добре, нали, момчета?
Той погледна мрачните лица на карабинерите.
— Този път поне няма да има нужда от превръзки. Хайде, хайде, не трябва да гледате на това така печално! Застанете мирно и покажете колко точно можете да стреляте. Скоро ще ви се отвори толкова работа, че няма да знаете как да се справите, и затова е нужно да се поупражните предварително.
— Сине мой — прекъсна го свещеникът, като излезе напред, а другите се отдръпнаха, за да ги оставят сами, — след няколко минути ще се представиш пред твоя създател. Не можеш ли да използуваш по-добре последните мигове, които ти остават за покаяние? Моля те да помислиш колко страшно е да умреш без опрощение, с всичките грехове, които тежат на душата ти. Когато застанеш пред твоя съдник, ще бъде вече късно за разкаяние. Нима ще се приближиш до високия му престол с насмешка на уста?
— С насмешка, ваше преподобие? Мисля, че вие и вашите приятели се нуждаете от такава проповед. Когато дойде нашият ред, ние ще употребим оръдия, а не половин дузина прости карабини и тогава ще видите дали се шегуваме.
— Ще употребите оръдия! О, нещастнико! Още ли не съзнаваш пред каква пропаст си застанал?
Стършелът погледна през рамото си към открития гроб.
— И ттъй, ваше преподобие мисли, че като ме спуснете там долу, вече сте се отървали от мене? Може би ще поставите отгоре и камък, за дда не ввъзкръсна „след три дни“? Не бойте се, ваше преподобие! Няма да посягам върху монопола ви на евтини театрални представления. Ще лежа тихо като ммишка там, където ме сложите. И все пак ние ще употребим оръдия.
— О, милостиви боже — извика свещеникът, — прости на този окаян човек!
— Амин! — изръмжа басово лейтенантът на карабинерите, а полковникът и неговият племенник се прекръстиха набожно.
Очевидно беше, че по-нататъшните увещания ще останат безрезултатни, затова свещеникът се отказа от безплодните си опити и се отстрани, като клатеше глава и шепнеше молитва. Кратките и прости приготовления се извършиха без повече отлагане. Стършелът зае необходимото положение и само за миг извърна глава да види величието на огненожълтия изгрев. Той повтори молбата си да не превързват очите му и с предизвикателния си поглед изтръгна неохотното съгласие на полковника. Те и двамата не помислиха как ще подействува това на войниците.
Стършелът ги гледаше усмихнат, а карабините в ръцете им трепереха.
— Готов съм — каза той.
Лейтенантът, леко разтреперан от вълнение, излезе напред. Той никога не бе командувал изпълнение на смъртна присъда.
— Готови — огън, бий!
Стършелът се олюля леко, но успя да запази равновесие.
Един неуверен изстрел бе одраскал бузата му и няколко капки кръв оросиха бялата яка. Друг куршум го бе ударил над коляното. Когато димът се разся, войниците погледнаха и видяха, че той още се усмихва и изтрива кръвта от страната си с болната ръка.
— Лошо стреляте, момчета! — каза той и гласът му се вряза, ясен и отчетлив, сред вкаменените от изумление нещастни войници. — Опитайте се още веднъж.
Една обща тежка въздишка и мъчителна тръпка преминаха през редицата на карабинерите. Всеки от тях се бе целил встрани с тайната надежда, че смъртоносният изстрел ще бъде изпратен от ръката на съседа му, не от неговата. А Стършелът все още стоеше и им се усмихваше. Те само бяха превърнали екзекуцията в изтезание и целият ужас трябваше отново да се повтори. Обхвана ги внезапен страх и отпуснали карабините си, те слушаха с отчаяние яростните проклятия и укори на офицерите, взираха се вцепенени в човека, когото бяха убили, но който все пак не бе мъртъв.