Комендантът размаха юмрук пред лицата на войниците и изкряска дивашки да застанат мирно, да насочат оръжието и по-скоро да сложат край на всичко това. Той също като тях бе напълно разстроен и не смееше да погледне ужасната фигура, която продължаваше да стои, да стои, не искаше да падне. Когато Стършелът му заговори, той се стресна и затрепера от звука на подигравателния му глас
— Довели сте тази сутрин взвод новобранци, полковник! Да видим дали аз ще мога да се справя с тях по-добре. Хайде, момчета! Ей ти, вляво, вдигни оръжието по-високо. За бога, човече, в ръката си държиш карабина, а не тиган! Прицелихте ли се всички? Хайде сега! Готови — огън…
— Бий — прекъсна го полковникът, като изскочи напред. Непоносимо бе да се гледа как този човек командува своя собствен разстрел.
Последва още един нестроен и недружен залп и редицата се превърна в група от разтреперани хора, които гледаха втренчено пред себе си с диви очи.Един от войниците дори не беше стрелял, той бе захвърлил карабината си, свил се беше на земята и стенеше задъхан „Не мога… не мога!“
Димът се разпръсна бавно, стопи се в блясъка на ранната утринна светлина. И те видяха, че Стършелът бе паднал, но видяха също, че той все още не беше мъртъв. В първия миг войниците и служебните лица останаха като вкаменени и наблюдаваха Стършела как се гърчи на земята, как се бори със смъртта. После лекарят и полковникът извикаха и се спуснаха напред, защото той се беше повдигнал на едното си коляно и пак гледаше войниците, и пак се смееше.
— И този път не улучихте! Опитайте… отново… момчета… може би ще успеете…
Изведнъж той се олюля и падна встрани върху тревата.
— Мъртъв ли е? — попита едва чуто полковникът. Лекарят коленичи, сложи ръка на кървавата риза и отговори тихо:
— Мисля, че да — слава богу!
— Слава богу! — повтори полковникът. — Най-после! Племенникът му го хвана за ръката.
— Чичо! Кардиналът! На вратата е и иска да влезе.
— Какво?! Не може да влезе, не разрешавам! Какво прави караулът? Ваше преосвещенство…
Вратата се бе отворила и затворила, Монтанели вече стоеше на двора и гледаше пред себе си с неподвижни и страшни очи.
— Ваше преосвещенство! Трябва да ви помоля… тази гледка не е за вас! Присъдата е току-що изпълнена и тялото още не е…
— Дошъл съм да го видя — каза Монтанели.
В този миг на коменданта се стори, че гласът и движенията му са като на лунатик.
— О, господи! — извика внезапно един от войниците и комендантът бързо се обърна.
Да, наистина…
Окървавеното тяло започна наново да се гърчи и стене върху тревата. Лекарят се спусна и сложи главата на коляното си.
— Побързайте с отчаяние извика той. — Побързайте, диваци! Широки струи кръв го обливаха! Това е непоносимо! обливаха ръцете му, конвулсиите на тялото, което лекарят държеше, разтърсваха и него от глава до пети. Докато той като обезумял се озърташе за помощ, свещеникът се наведе над рамото му и допря разпятието до устните на умиращия.
— В името на отца и сина…
Стършелът се надигна, опрян върху коляното на лекаря, и с широко отворени очи загледа право в разпятието.
Бавно, сред пълно, ледено мълчание, той вдигна простреляната си дясна ръка и отблъсна разпятието. Кървава следа остана върху лицето на Христос.
— Padre… задоволен ли е… вашият бог?
Главата му се отпусна назад върху ръката на лекаря.
— Ваше преосвещенство!
Кардиналът все още не беше се пробудил от своето вцепенение и полковник Ферари повтори по-силно:
— Ваше преосвещенство! Монтанели го погледна.
— Той е мъртъв.
— Мъртъв е, ваше преосвещенство. Няма ли да си тръгнете. Гледката е ужасна.
— Той е мъртъв — повтори Монтанели и отново погледна лицето на Стършела. — Докоснах го, той е мъртъв.
— Какво очаква той от човек, който има десет куршума в тялото си? — прошепна презрително лейтенантът.
Лекарят му отговори също шепнешком:
— Мисля, че го разстрои видът на кръвта. Комендантът хвана здраво ръката на Монтанели.
— Ваше преосвещенство, по-добре е да не го гледате повече. Ще разрешите ли свещеникът да ви изпрати до в къщи?
— Да… тръгвам.
Монтанели бавно се отвърна от окървавеното място и се отдалечи, последван от свещеника и сержанта. На вратата той се спря и погледна назад в страшна и няма почуда.