— Колкото повече време е нужно, за да се извърши нещо, толкова повече основания има да се започне то веднага. Ти казваш, че човек трябва да бъде подготвен за свободата. А срещал ли си някой по-подготвен от твоята майка? Нямаше ли тя ангелска душа? И каква беше ползата от добротата й. Тя беше робиня до последния си ден — измъчвана, оскърбявана, обиждана от брат ти Джеймс и жена му. Ако майка ти не беше толкова кротка и търпелива, тя щеше да бъде много по-добре — тогава не биха се отнасяли с нея така. Същото е и с Италия. Не е нужно търпение, когато трябва да станеш и да защищаваш своите права…
— Джим, мила, ако гневът и страстта можеха да спасят Италия, тя отдавна щеше да бъде свободна. Но тя има нужда не от омраза, а от любов.
При последната дума по лицето му внезапно се появи руменина, която след миг изчезна. Но Джема не забеляза нищо. Тя гледаше пред себе си със смръщени вежди и стиснати устни.
— Ти мислиш, че греша, Артур — каза тя след малко, — но аз съм права и ти ще разбереш това някой ден. Ето къщата. Ще влезеш ли?
— Не, късно е. Лека нощ, мила.
Той стоеше на входа, стиснал ръката й в своите ръце.
— В името на бога и народа…
Бавно и тържествено Джема довърши недоизказания девиз:
— Сега и во веки.
После тя отдръпна ръката си и изтича в къщи. Когато вратата се затвори зад нея, Артур се наведе и взе кипарисовото клонче, паднало от гърдите й.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Артур се върна в квартирата си с чувство, че има криле. Той беше безкрайно, безоблачно щастлив. На събранието бяха загатнали, че се подготвя въоръжено въстание. Сега Джема също беше техен другар и той я обичаше. Те щяха да работят, а може би и да умрат заедно за бъдещата република. Беше дошло време надеждите им да разцъфнат. И отец Монтанели ще види това и ще повярва!
Но на другата сутрин той се събуди в по-трезво настроение. — Спомни си, че Джема щеше да замине за Ливорно, а Монтанели — за Рим. Януари, февруари, март — три дълги месеца до Великден! Ами ако Джема попаднеше под „протестантско“ влияние в къщи? (За Артур думите „протестантско“ и „еснафско“ имаха едно и също значение.) Не, Джема никога няма да се научи да флиртува или пък да „пленява“ туристи и плешиви корабовладелци, както другите млади англичанки в Ливорно. Джема беше съвсем различна. Но тя може би щеше да се чувствува нещастна — толкова млада, без никакви приятели, съвсем сама между ония ограничени хора. О, ако майка му беше жива…
Вечерта той отиде в семинарията и завари Монтанели — уморен и отегчен — да разговаря с новия ректор. Лицето му, вместо да се разведри както обикновено, когато видеше Артур, стана още по-мрачно.
— Ето студента, за когото ви говорих — каза той сухо, като представяше Артур на новия ректор. — Ще ви бъда много благодарен, ако му разрешите и занапред да се ползува от библиотеката.
Отец Карди, възрастен, благодушен на вид свещеник, веднага заговори на Артур за „Сапиенца“1 с лекота и осведоменост, които показваха, че той добре познава живота там. Разговорът скоро се пренесе върху злободневния въпрос за режима в университета. За голяма радост на Артур новият ректор критикуваше рязко управата на университета, която постоянно безпокоеше студентите с безсмислени и досадни ограничения.
— Имам доста голям опит във възпитанието на младежта — каза той. — Аз се ръководя от правилото, че никога не бива да се забранява нещо без сериозно основание за това. Малко са младежите, които предизвикват неприятности, ако се отнасят към тях с нужното внимание и уважение. Но разбира се, и най-кроткият кон ще започне да рита, ако постоянно дърпате поводите.
Артур отвори широко очи. Той не беше очаквал, че новият ректор ще защищава интересите на студентите. Монтанели не вземаше никакво участие в разговора — очевидно темата не го интересуваше. Лицето му изразяваше такава умора и безнадеждност, че отец Карди изведнъж каза:
— Боя се, че ви изморих, отец каноник. Простете моята бъбривост. Но този въпрос така ме вълнува, та понякога забравям, че мога да отегча другите.
— Напротив, разговорът беше твърде интересен.
Шаблонната вежливост не беше присъща на Монтанели и Артур почувствува неловкост от неговия тон.
Когато отец Карди се оттегли в стаята си, Монтанели се обърна към Артур. Лицето му, както и през цялата вечер, имаше замислен и съсредоточен израз.
— Артур, мило мое момче — започна той бавно, — трябва да ти кажа нещо.
„Навярно е получил неприятно известние“ — помисли веднага Артур, като гледаше загрижено измъченото му лице.
Настъпи дълго мълчание.