— Той е мъртъв.
Няколко часа по-късно Марконе се приближаваше към една малка къща на планинския склон, за да каже на Мартини, че вече не е нужно да жертвува живота си.
Всички приготовления за втория опит да се освободи Стършелът бяха привършени, тъй като този план бе много по-прост от предишния. Нагласено бе следната сутрин, когато процесията с тялото господне мине край хълма, на който бе крепостта, Мартини да излезе от тълпата, да извади скрития в пазвата си пистолет и да стреля в лицето на коменданта. В страшното объркване, което щеше да последва, двадесет въоръжени мъже трябваше да се спуснат внезапно към вратата, да нахълтат в кулата и заловят пазача, да влязат в килията на Стършела и да го изведат навън, като убиват или повалят всеки, който иска да им попречи. Вън от вратата те трябваше да отстъпват с бой и да прикриват изтеглянето на втори въоръжен конен отряд контрабандисти, който щеше да отнесе Стършела до едно сигурно скривалище в планината. От малката група заговорници единствено Джема не знаеше нищо за този план. Пазеха го в тайна от нея по изричното желание на Мартини. „Тя и без това ще го преживее много тежко“ — бе казал той.
Когато контрабандистът мина през градинската порта, Мартини отвори стъклената врата на верандата и излезе да го посрещне.
— Има ли някакви новини, Марконе?! Контрабандистът бутна назад широкополата си сламена шапка.
Двамата мъже седнаха на верандата. Никой от тях не произнесе дума. Още като видя лицето на Марконе под периферията на шапката, Мартини бе разбрал.
— Кога стана това? — попита той след дълго мълчание и неговият собствен глас му прозвуча тъжно и унило като всичко наоколо.
— Тази сутрин, при изгрев слънце. Научих от сержанта. Той е присъствувал и видял.
Мартини наведе поглед и махна едно клонче от ръкава си.
Суета на суетите1. И туй бе суета. Утре той трябваше да умре. А сега бленуваната страна изчезна, както приказната земя на златните мечти постепенно изчезва при залез слънце с настъпването на тъмнината. И той трябваше да се върне към света с обикновените дни и нощи, към света на Грасини и Гали, на ленгафриране и писане на памфлети, на споровете с другарите в партията и отегчителните интриги на австрийските шпиони, към старото уморително ежедневие на революционера. А някъде в дъното на съзнанието му имаше огромна празнина, която никой и нищо вече не можеше да запълни, след като Стършелът бе умрял.
Някой му задаваше въпрос и той вдигна глава в недоумение за какво още би могло да се говори.
— Какво казахте?
— Казах, че вие ще й съобщите новината, нали? Животът и целият ужас на живота се появиха отново върху лицето на Мартини.
— Как мога да й кажа? — извика той. — Все едно е да искате от мене да я убия. О, как мога да й кажа… как мога?
Той бе закрил очите си с ръце. Но и без да вижда, усети, че контрабандистът до него трепна и Мартини вдигна глава. На вратата стоеше Джема.
— Чухте ли, Чезаре — каза тя. — Всичко е свършено. Разстреляли са го.
ГЛАВА ОСМА
— „Introibo ad altare Dei“3
Монтанели стоеше пред високия олтар, заобиколен от свещеници и църковни служители, и четеше „Introit“ със силен и равен глас. Цялата катедрала блестеше в светлина и цветове. От празничното облекло на богомолците до колоните, украсени с ярка драпировка и венци от цветя, нямаше
——
1 Суета на суетите — .TW.H от библията.
2 „Introibo ad altare Dei“ (лат.) — Ще вляза в олтара на бога — началните думи на молитва.
нито едно мрачно петно. Над отворените врати се спускаха дълги пурпурни завеси и горещото юнско слънце пламтеше в гънките им като листата на червени макове из нивята. Религиозните ордени с техните свещи и факли, групите енориаши с кръстове и хоругви осветяваха полумрака на страничните олтари. И по пътеките имаше хоругви, чиито копринени дигош висяха до земята, а позлатените им дръжки и ресни грееха под сводовете. През цветните стъкла на прозорците струеше светлина, която блестеше в белите одежди на хористите с всички оттенъци на дъгата и падаше върху пода на олтара в оранжеви, лилави и зелени петна. Зад олтара висеше блестяща завеса от сребърен брокат. И на фона на тази завеса, на украшенията и светлините на олтара, фигурата на кардинала в дълга бяла мантия се възправяше като оживяла мраморна статуя.
Според обичая, в дни, когато имаше процесия, кардиналът само ръководеше литургията, без да служи. Затова, като се прочете „Indulgentiam“’. той напусна олтара и се отправи бавно към епископския трон, изпратен с ниски поклони от всички свещеници.