Монтанели пое от дякона свещеното златно слънце и се изправи, а в това време хорът и органът подеха гръмко тържествена мелодия:
„Pange, lingua, gloriosi Corporis mysterium, Sanguinisque pretiosi Quern in mundi pretium, Fructus, ventris generosi Rex effudit gentium.“1
Носачите излязоха бавно напред и издигнаха над главата му копринения балдахин, а дяконите заеха местата си от дясната и лявата му страна и оправиха дългите дипли на мантията му. Когато послушниците се наведоха да вдигнат края на мантията от пода на олтара, християнските братства, които бяха начело на процесията, тръгнаха бавно и тържествено напред в редици по двама със запалени свещи в ръце.
Монтанели стоеше над тях, до олтара, неподвижен под белия балдахин и издигнал високо причастието, наблюдаваше минаващите край него. Двама по двама, със свещи, хоругви и факли, с кръстове, образи на светци и знамена те слизаха бавно по стъпалата на олтара, минаваха през храма между украсените с гирлянди колони и през разтворените пурпурни завеси излизаха на блесналата от слънце улица. Звукът на тяхното пеене замирише в далечен ромон, удавен в прииждащите все нови и нови гласове, а безкрайният поток течеше и все нови стъпки отекваха по плочите на катедралата.
Минаваха групи от енориаши в бели наметки и воали на лицата, после идваха братята на Мизерикордия2, облечени в черно от главата до петите, а очите им блестяха през дупките на маските,
——
1 Латински химни, в които се говори за спасение чрез проливане на невинна кръв.
2 Братята на Мизерикордия — хора, които се грижат за погребването на мъртвец.
След тях тържествено пристъпяха монасите: братятаскитници, боси, с почернели крака, с тъмни раса и качулки; мрачните, облечени в бяло доминиканци. После идваха църковните настоятели от областта, драгуните и карабинерите, местните полицейски чиновници, комендантът в парадна униформа, обкръжен от офицерите. След тях, понесъл голям кръст, вървеше дякон между двама послушници със запалени свещи в ръце. И тъй като завесите бяха разтворени широко, за да могат да минат те през вратите, Монтанели зърна за миг от своето място под балдахина сгряната от слънце и постлана с килими улица, украсените със знамена стени и облечените в бяло деца, които разпръскваха рози. Ах, розите, колко червени бяха розите!
Бавно, по установения ред, процесията вървеше, вървеше — човек след човек, багра след багра. Дългите бели раса, тежки и тържествени, отстъпваха място на пищни одежди и везани свещенически мантии. Минаваше висок, тънък златен кръст, издигнат над запалените свещи, после катедралните каноници, тържествени в своите снежнобели наметала. През олтара пристъпваше бавно капелан с голямо разпятие между два пламтящи факела, след него вървяха в крак църковни служители, които размахваха кадилници в ритъма на музиката. Носачите издигнаха балдахина по-високо, започнаха да броят стъпките си — „едно-две, едно-две“ и Монтанели тръгна по пътя на кръста1.
Надолу по стъпалата на олтара и през целия храм премина той; под разтворените завеси, които бяха толкова червени — толкова страшно червени, и се отправи към ослепително светлата улица, посипана с кървавочервени, повехнали рози, смачкани по червения килим от краката на многобройните богомолци. Процесията спря за миг при вратата, за да се сменят носачите на балдахина, после отново тръгна и Монтанели заедно с нея, стиснал в ръцете си свещеното
——
1 Пътят на кръста — напомняне за серията картини, които изобразяват отиването на Христос към разпятието. Преди да излезе от храма, процесията спира пред всяка от тях, за да се прочете по една молитва. За Монтанели — това е пътят на собственото му страдание.
слънце, а гласовете на хористите ту се усилваха, ту замираха край него в ритъма на разлюлените кадилници и равномерния тропот на стъпките.
„Verbum caro, panem verum,
Verbo carnem efficit,
Sitque sanguis, Christ! merum…“
Вечно кръв, вечно кръв! Килимът се простираше пред него като червена река, розите бяха като капки кръв по камъните… О, боже! Нима цялата ти земя и цялото ти небе са станали червени? Но какво значение има това за тебе, всемогъщи боже, за тебе, чиито устни са изцапани с кръв!
„Tantum ergo Sacramentum, Veneremur cernui.“
Той погледна през кристалния похлупак към светите дарове. Какво изтичаше бавно от причастието и капеше между лъчите на златното слънце, капеше по бялата му мантия? Какво беше виждал той да капе, да капе от една издигната ръка?
Тревата в двора на крепостта бе изтъпкана и червена — цялата червена, — там имаше толкова много кръв. Кръв течеше по бузата му, капеше от простреляната дясна ръка и бликаше в топла червена струя от раните по тялото му. Дори един кичур от косата му бе опръскан с кръв — косата на челото му бе мокра и сплъстена — ах, това беше предсмъртната пот, избила от ужасните болки.