Гласовете на хористите се извисяваха още повече и по-тържествено:
„Genitori, genitoque, Laus et jubilatio, Salus, honor, virtus, quoque Sit et benedictio.“
О, това вече не може да се понесе! Боже, ти който седиш на своя трон в бездушното небе и се усмихваш с кървави устни, който гледаш страданията и смъртта, не е ли достатъчно това? Не е ли достатъчно и без тази смешна игра на възхвала и благословия? Тяло Христово, ти, което умря за спасението на хората, кръв Христова, ти, която бе пролята за опрощението на греховете ни, не е ли достатъчно това?
А, повикай го по-силно, той може би спи!
Спиш ли, наистина, скъпа моя любов, и няма ли да се събудиш никога вече? Нима гробът пази тъй ревниво своята победа? Няма ли черната яма под дървото да те освободи поне за малко, радост на сърцето ми?
Тогава причастието под кристалния похлупак сякаш отговори и кръвта капеше, докато то говореше:
„Избрал си вече и се разкайваш за своя избор? Не е ли изпълнено желанието ти? Виж тези хора, които вървят в светлината, облечени в коприна и злато: заради тях ме положиха в черната яма. Виж децата, които пръскат рози, и послушай песните им, ако ти харесват: заради тях устата ми сега са пълни с пръст, а розите са червени от извора, избликнал от моето сърце. Виж как хората коленичат, за да пият от кръвта, която капе от края на мантията ти — заради тях бе пролята тя, за да утоли тяхната неугасима жажда. Защото писано е: «Няма по-велика любов от тази да дадеш живота си за своите приятели.»“1
О, Артур, Артур, има по-велика любов! Да дадеш живота на най-любимия си — не е ли по-велика любов?
И причастието отговори пак:
„Кой е най-любимият ти? Наистина не аз.“
И когато Монтанели поиска да проговори, думите замръзнаха на езика му, защото над тях се понесе песента на хористите като северен вятър над ледени вирове и ги обгърна в мълчание.
„Diceans: Accipite, quod trado vasculum. Omnes ex eo bibite. Dicens: Accipite, siiod trado vasqulum. Omnes ex eo bibite.“
Пийте, християни, пийте, всички вие! Не е ли ваша? Нали за вас червената струя обагри тревата, за вас изсъхна и загина живата плът. Яжте от нея, канибали, яжте от нея, всички вие! Този пир и тази оргия са за вас, това е денят на вашата
——
1 Думи на Христос.
радост! Бързайте, елате на празненството, влезте в процесията и вървете с нас, жени и деца, млади и стари мъже — елате за поделянето на плътта! Елате за разливането на кръвтавино и пийте от него, докато е червено, вземете и яжте от тялото…
О, боже, крепостта! Навъсена и мрачна, с порутените зъбчати стени и кули, тя се тъмнееше между голите хълмове и сякаш гледаше сърдито процесията, която се точеше из прашния път под нея. Железните зъби на решетката бяха спуснати над отвора на вратата и като звяр, залегнал на планинския склон, крепостта пазеше своята жертва. И все пак, колкото и здраво да са стиснати железните зъби, те ще бъдат счупени и разбити на парчета, а гробът в двора ще предаде своите мъртъвци. Защото християните вървят, вървят в тази огромна процесия към свещения кървав пир, както армия от изгладнели плъхове върви към пожъната нива. И техният повик е: „Дайте, дайте“, и никога няма да кажат: „Стига!“
„Не си ли задоволен сега? За тези хора бях пожертвуван аз. Ти ме погуби, за да могат да живеят те, И погледни, те вървят — всеки по своя път — и няма да разстроят редиците си.
Това е армия от християни, последователи на твоя бог. Те са много и силни Огън унищожава всичко пред тях, а зад тях бушува пламък. Земята пред тях е като райската градина, а зад тях — безплодна пустиня. Да, и нищо не може да им из бегне.“
И все пак, върни се, върни се при мене, скъпи мой, защото аз се разкайвам за избора, който направих. Върни се и ние двамата ще се промъкнем далеч оттук до някой тъмен и тих гроб, където тази лакома армия няма да ни намери. И там ние ще легнем прегърнати и ще спим, ще спим, ще спим. А гладните християни ще минават над главите ни в безмилостната дневна светлина и когато те крещят, че искат да пият кръв и да ядат плът, техният вик едва ще достига до ушите ни. И те ще отминават по своя път, и ще ни оставят на спокойствие.
А причастието отговори пак:
„Къде ще се скрия? Не е ли писано: «Те ще тичат надолу и нагоре из града, ще се катерят по стените, ще влизат в къщите, ще се вмъкват през прозорците като крадци?» Ако си построя гробница на върха на планината, няма ли да дойдат те и да я разбият? Ако си изкопая гроб в коритото на реката, няма ли да дойдат и да го изровят? Защото те умеят да си намират лов като копои. Заради тях са червени раните ми, за да могат да пият. Не чуваш ли какво пеят?“