— О, не! Предпочитам да продължа работата си. Джема слезе бавно по стълбите, а Мартини мълчаливо я последва. През тези няколко дни тя се беше състарила с десет години и сивата ивица на косата й беше станала широк кичур. Сега тя гледаше повече надолу и когато случайно вдигнеше очи, Мартини потрепваше от ужаса, който таяха дълбоките зеници.
В малката гостна Джема намери един грубоват човек, койго бе застанал сред стаята мирно, със събрани токове. цялата му фигура и полууплашеният поглед, устремен към нея, й подсказваха, че това трябва да е войник от швейцарската гвардия. Той носеше селска риза, която очевидно не беше негова, и се озърташе наоколо, сякаш се страхуваше. Джема го погледна.
— Говорите ли немски? — попита той с подчертано цюрихско наречие.
— Малко. Казаха ми, че искате да ме видите.
— Вие сте синьора Бола? Донесох ви писмо.
— Писмо?
Тя започна да трепери и за да се успокои, се опря на масата.
— Аз съм оттам — от охраната. — Той посочи през прозореца към крепостта на хълма. — Писмото е от… човека, когото разстреляха миналата седмица. Написа го през последната нощ. Обещах му да ви го предам лично. Тя наведе глава. Значи все пак той й беше писал.
— Затова го нося едва сега — продължи войникът. — Той каза да не го предавам на никого освен на вас, а не можах да се измъкна по-рано — следяха ме. Трябваше да намеря чужди дрехи, за да дойда.
Войникът бръкна в пазвата на ризата си. Беше горещо и сгънатият лист, който той извади, бе не само мръсен и смачкан, но и влажен. Войникът пристъпи смутено от крак на крак, после вдигна ръка и се почеса по тила.
— Няма да кажете нищо, нали — започна той плахо и я погледна недоверчиво. — Идването тук може да ми струва живота.
— Разбира се, че няма да кажа нищо. Не, почакайте малко…
Войникът се канеше да тръгне, но тя го спря и затърси кесията си. Той отстъпи назад обиден.
— Не ви искам парите — каза грубо той. — Направих го заради него, защото той ме помоли. За него бих направил и повече. Той беше добър към мене — бог да ми е на помощ!
Лекото трепване на гласа му я накара да вдигне глава. Войникът бавно изтриваше очи с мръсния си ръкав.
— Трябваше да стреляме — продължи той сподавено, — другарите ми и аз. Заповедите трябва да се изпълняват. Първия път не улучихме и трябваше да стреляме отново… и той ни се присмя, нарече ни „взвод новобранци“… а към мене беше тъй добър…
В стаята настана тишина. Миг след това войникът се изпъна, отдаде смутено чест и си отиде.
Джема остана известно време неподвижна с писмото в ръка. После седна до отворения прозорец да го прочете. Писмото бе написано гъсто, с молив и на някои места едва се четеше. Но първите две думи личаха съвсем ясно на страницата — и те бяха на английски:
„Скъпа Джим“.
Редовете изведнъж станаха неясни и замъглени. Тя го бе загубила отново загубила го бе отново! Като видя някогашния си детски прякор, Джема почувствува с нова сила непоправимата загуба и простря ръце в сляпо отчаяние, сякаш пръстта, която лежеше над него, притискаше сърцето й. После отново взе листа и продължи да чете: „Утре на разсъмване ще ме разстрелят. И ако искам изобщо да изпълня обещанието си да ти кажа всичко, трябва да го изпълня сега. Но всъщност между нас двамата не са нужни много обяснения. Ние винаги сме се разбирали с малко думи, дори когато бяхме деца.
И така ти виждаш, мила, че не е имало защо да се измъчваш заради онази стара история с плесницата. Ударът, разбира се, беше тежък. Но аз съм получавал и други удари, не по-малко тежки, и все пак съм ги преживял и дори успях да отплатя за някои от тях. И ето ме пак като рибката в нашата детска книжка (забравих й заглавието) «пак жива, удря те с опашка!» — макар и вече за последен път. А утре сутринта — «Finita la Commedia»’. Ние двамата можем да преведем това така: «Цирковото представление свърши». И нека благодарим на боговете, че имаха поне толкова милост към нас. Не е много, но все пак е нещо. За тази и за всички други добрини да бъдем признателни?
За това, което ще стане утре сутринта, искам и ти, и Мартини да разберете ясно, че съм напълно щастлив и доволен и не бих могъл да очаквам нищо повече от съдбата. Предай това на Мартини като прощални мои думи. Той е добър човек, добър другар и ще разбере. Аз знам, мила, че тези затънали в кал хора всъщност правят добра услуга на нас и лоша на себе си, като се връщат толкова скоро към тайните процеси и екзекуции, знам също, че ако вие, които оставате, сте винаги единни и удряте здраво, ще дочакате велики събития. Колкото се отнася до мене, аз ще изляза на разстрел с такова леко сърце, с каквото децата се връщат в къщи за празниците. Аз свърших своята част от работата и смъртната ми присъда е доказателство, че съм я свършил докрай. Убиват ме, защото се страхуват от мене, а какво повече може да иска едно човешко сърце!