——
Сапиенца (Sapienza); итал. — знание. Тука: името на университета в Пиза.
— Харесва ли ти новият ректор? — запита внезапно Монтанели.
Въпросът беше така неочакван, че в първия миг Артур не знаеше какво да отговори.
— Той… той много ми харесва, мисля че… не, всъщност не съм сигурен. Трудно е да се каже само след една среща.
Монтанели почукваше леко с пръсти по облегалката на креслото, както правеше винаги, когато беше смутен или разтревожен.
— Относно моето отиване в Рим — започна той отново, ако мислиш, че има нещо… ако ти искаш, Артур, ще пиша, че не мога да замина.
— Padre! Но Ватиканът…
— Ватиканът ще намери някой друг. Мога да изпратя писмено извинение.
— Но защо? Не мога да разбера. Монтанели прекара ръка по челото си.
— Безпокоя се за тебе. Какво ли не ми идва на ум и всъщност няма защо да отивам.
— Но епископството…
— Ах, Артур! Какво ще спечеля, ако получа епископство, а загубя…
Той замлъкна. Артур никога не беше го виждал в такова състояние и се разтревожи много.
— Не мога да разбера — каза той. — Padre, ако ми обясните малко по-точно какво мислите…
— Не мисля нищо. Изпитвам непреодолим страх. Кажи ми — заплашва ли те някаква особена опасност.
„Дочул е нещо“ — помисли Артур, като си спомни намеците за подготвяното въстание. Но той знаеше, че няма право да издаде тази тайна и отговори само:
— Каква особена опасност може да има?
— Не ме питай, а ми отговори.
Гласът на Монтанели сега беше почти рязък от безпокойство.
— Заплашва ли те опасност? Не искам да знам твоите тайни. Кажи ми само това!
— Ние всички сме в божиите ръце, padre. Винаги може да се случи нещо. Но не виждам защо няма да съм жив и здрав, когато се върнете.
— Когато се върна… Слушай, carino, оставям да решиш сам. Няма нужда да ми даваш никакви обяснения. Достатъчно е да кажеш: „Остани“ — и аз ще се откажа от пътуването. Никой няма да пострада от това, а ти, струва ми се, ще бъдеш в по-голяма безопасност, когато си край мене.
Тези болезнени размишления бяха тъй чужди на характера на Монтанели, че Артур го погледна с дълбока загриженост.
— Padre, вие не сте добре. Разбира се, че трябва да отидете в Рим, да си отпочинете хубаво и да се отървете от вашето безсъние и главоболие.
— Добре — прекъсна го Монтанели, като че тази тема му беше омръзнала. — Ще тръгна утре сутринта с първата пощенска карета.
Артур го погледна с учудване.
— Вие искахте да ми кажете нещо? — промълви той.
— Не, не, нищо повече… нищо особено.
Лицето на Монтанели изразяваше уплаха, почти ужас.
Няколко дни след заминаването на Монтанели Артур отиде в библиотеката на семинарията за една книга и срещна на стълбите отец Карди.
— А, мистър Бартън! — възкликна ректорът. — Точно вие ми трябвахте. Моля ви, влезте и ми помогнете да се справя с една трудност.
Той отвори вратата на кабинета и Артур го последва в стаята с глупавото, скрито чувство на негодование. Тежко му беше да гледа как в този кабинет, в светилището на Монтанели, се разполага друг човек.
— Аз съм ужасен книжен червей — каза ректорът — и първата ми работа, когато дойдох тук, беше да прегледам библиотеката. Изглежда много интересна, но не мога да разбера по каква система е направен каталогът й.
— Каталогът е непълен. Много от най-хубавите книги бяха набавени напоследък.
— Можете ли да отделите половин час, за да ми обясните как са подредени книгите?
Те влязоха в библиотеката и Артур старателно разясни каталога. Когато той стана и посегна за шапката си, ректорът усмихнат го задържа.
— Не, не! Няма да ви пусна тъй бързо. Днес е събота и работата може да се прекрати до понеделник. Останете да вечеряме заедно, щом ви задържах толкова до късно. Аз съм съвсем сам и вашата компания ще ми бъде приятна.
Той се държеше така приветливо и непринудено, че Артур веднага се почувствува добре. След кратък незначителен разговор ректорът попита Артур откога познава Монтанели.
— От около седем години. Той се завърна от Китай, когато аз бях дванадесетгодишен.
— Ах, да! Там той се прочу като мисионер. И оттогава насам сте негов ученик?
— Една година след това, по времето, когато за първи път му се изповядах, отец Монтанели започна да ми преподава, а като постъпих в университета, той продължи да ми помага в извънучебните занимания. Той беше много добър с мене — едва ли можете да си представите колко беше добър!
— Напълно ви вярвам. Той е човек, от когото не можеш да не се възхитиш — прекрасна благородна душа. Срещал съм свещеници, които са били с него в Китай. Не им стигаха думи да го хвалят — енергията му, смелостта му при всякакви трудности, несъкрушимата му вяра. Вие сте щастлив, че такъв човек ви е помагал и ръководил в юношеските години. От него разбрах, че сте изгубили родителите си.