— Да, баща ми почина, когато бях още дете, а майка — преди една година.
— Имате ли братя и сестри?
— Не. Имам заварени братя. Но когато аз съм бил още в люлката, те вече са правили сделките си.
— Вие навярно сте имали самотно детство. Може би затова още повече цените добротата на Монтанели. Между другото — имате ли си изповедник за времето, през което той ще отсъствува?
— Смятах да се обърна към някой от отците на „Света Катерина“, ако, разбира се, не са много заети.
— Искате ли да се изповядвате на мене? Артур разтвори учудено очи.
— Ваше преподобие, аз, разбира се, бих се радвал, само че…
— Само че ректорът на духовната семинария обикновено не изповядва миряни? Това е наистина така. Но аз знам, че каноник Монтанели се грижи много за вас, дори, струва ми се, малко се безпокои — както бих се безпокоил и аз, ако трябва да оставя любимия си ученик. Той ще се зарадва, ако научи, че сте под духовната опека на негов колега. А да ви кажа откровено, сине мой, вие ми харесвате и с радост бих ви помогнал, с каквото мога.
— В такъв случай аз, разбира се, ще ви бъда много благодарен за вашите напътствия.
— Тогава ще дойдете при мене другия месец, нали? Чудесно! И наминавайте насам, мое момче, всяка вечер, когато сте свободен.
Малко преди Великден бе оповестено официално, че Монтанели е получил епископството в Бризигела, в Етруските Апенини. Той съобщи това на Артур от Рим с едно радостно и спокойно писмо. Очевидно лошото му настроение бе преминало. „Трябва да ми идваш на гости всяка ваканция — пишеше той, — а аз ще те навестявам в Пиза. Тъй че надявам се да те виждам често, макар и не толкова, колкото бих искал.“
Доктор Уорън беше поканил Артур да прекара великденските празници у тях с него и с децата му вместо в стария, мрачен и пълен с плъхове дворец, където сега Джулия се разпореждаше самовластно. В писмото имаше и една кратка записка, написана с детски, неравен почерк, с която Джема също го молеше да отиде, ако му е възможно, „тъй като искам да поговорим за нещо“.
Още по-насърчителни бяха слуховете, които студентите в университета си шепнеха един на друг — всеки трябваше да бъде готов за големи събития след Великден.
Всичко това доведе Артур до такова възторжено състоЯние, че и най-невероятните неща, за които се мълвеше сред студентите, му се струваха естествени и осъществими в следващите два месеца.
Той реши да си отиде в къщи на велики четвъртък и да прекара там първите дни от ваканцията, тъй като не искаше посещението у семейство Уорън и радостта от срещата с Джема да нарушат тържественото религиозно настроение, което църквата изискваше в тия дни от своите чеда. Той писа на Джема, че ще отиде на втория ден на Великден и в сряда вечерта се прибра в стаята си с успокоена душа.
Артур коленичи пред разпятието. Отец Карди беше обещал да го приеме на другия ден сутринта и той трябваше да се подготви за последната си изповед преди Великден с дълга и усърдна молитва. Коленичил със сбрани за молитва ръце и наведена глава, той се опита да си припомни извършените от него малки прегрешения през изминалия месец — невъздържаност, безгрижие, избухливост, — оставили петънце върху чистотата на душата му. Той не можеше да открие нещо по-голямо — през този месец беше много щастлив, за да греши. Артур се прекръсти, изправи се и започна да се съблича.
Като разкопча ризата си, на пода падна едно листче. Това беше записката на Джема, която той бе носил цял ден до сърцето си. Артур я вдигна, разгъна я и целуна скъпите, набързо написани думи. После взе отново да сгъва листчето, като чувствуваше, че е направил нещо смешно, и тогава забеляза, че на гърба има послепис, който не беше прочел. „Непременно ела, колкото можеш по-скоро — пишеше там, — защото искам да се срещнеш с Бола. Той е тук от известно време и ние всеки ден четем заедно.“
Червенина заля лицето на Артур, докато четеше.
Вечно този Бола! Какво търси в Ливорно пак? И защо е нужно Джема да чете с него? Омагьосана ли беше от неговите контрабандистки подвизи? На събранието през януари не беше трудно да се види, че той е влюбен в нея. Затова се горещеше така, като говореше за пропагандната литература, а сега той беше близо до нея — всеки ден четеше заедно с нея.
Изведнъж Артур хвърли записката настрана и коленичи отново пред разпятието. Това ли е душата, която се готви да приеме опрощение, да приеме великденското причастие, душата, която се намира в мир с бога, със себе си и с целия свят? Душа, способна на такава низка ревност и подозрение, на егоистична ненавист и омраза — и то към един другар! В пристъп на горчиво самобичуване той покри лицето си с ръце. Само преди пет минути Артур мечтаеше за мъченичество, а сега допусна такива подли и дребнави мисли!