В четвъртък сутринта, когато влезе в църквата на семинарията, той намери отец Карди сам. Артур повтори молитвата, която предшествува изповедта, и веднага заговори за своето снощно прегрешение.
— Отче, аз се обвинявам в ревност, гняв и недостойни мисли към човек, който не ми е сторил никакво зло.
Отец Карди много добре знаеше с какъв човек има работа и каза меко:
— Не сте ми доверили всичко, сине мой.
— Отче, този, за когото мисля с недостойни за християнин чувства, аз трябва особено да обичам и уважавам.
— Свързани сте с кръвна връзка?
— Не, още по-тясно.
— Как, сине мой?
— С другарство.
— Другарство в какво?
— В свято и велико дело. Кратко мълчание.
— И гневът ви към този… другар, завистта към него са предизвикани от това, че той има по-голям успех в делото?
— Д-да, отчасти. Завиждах му, че има такъв опит, че е толкова полезен. И после… помислих… уплаших се… че ще ми отнеме сърцето на момичето, което… обичам.
— А момичето, което обичате — дъщеря ли е на светата църква?
— Не. Тя е протестантка.
— Еретичка?
Артур стисна ръцете си в отчаяние.
— Да, еретичка — повтори той. — Ние израснахме заедно. Майките ни бяха приятелки. И аз… му завидях, защото разбрах, че той също я обича и защото… защото…
— Сине мой — каза отец Карди бавно и сериозно след кратко мълчание, — вие все още не сте ми доверили всичко. Още нещо тежи на душата ви.
— Отче, аз…
Артур се запъна и спря да говори. Свещеникът чакаше мълчаливо.
— Завиждах му, защото организацията, към която аз принадлежа — „Млада Италия“…
— Да?
— … му възложи работа, която се надявах да дадат на мене, за която се смятах особено подходящ.
— Каква работа?
— Трябваше да се получат книги — политически книги — от параходите, които ги донасят, и да се намери скривалище за тях… в града…
— И тази работа организацията възложи на вашия съперник?
— На Бола — и аз изпитах завист.
— А той не ви даде повод за такова чувство? Вие не го обвинявате, че е пренебрегнал задачата си?
— Не, отче. Той работи смело и предано. Той е истински патриот и заслужава само моята обич и уважение. Отец Карди се замисли.
— Сине мой, ако душата ви е озарена от нова светлина, от мечтата за някакво велико дело, което трябва да се извърши за благото на вашите събратя, от една надежда, която ще облекчи страданията на уморените и подтиснатите, вие трябва да се отнесете с голямо внимание към това голямо божие благоволение. Всички добрини са от него. От него е и това ново раждане на душата. Ако сте намерили пътя към саможертвата, пътя, който води към мир,ако сте се сдружили с любещи другари, за да донесете освобождението на тези, които скрито плачат и тъгуват, тогава погрижете се в душата ви да няма нито завист, ни страст, а сърцето ви да бъде олтар, дето вечно ще гори свещеният огън. Помнете, че това е нещо възвишено и свято, и сърцето, което ще го приеме, трябва да бъде очистено от всяка себелюбива мисъл. Това призвание е като призванието на свещеника — то не е свързано с любовта към жената, нито с мимолетната страст. То е свързано с бога и народа сега и во веки.
— А! — Артур трепна и сключи ръце. Той едва не заплака, като чу девиза.
— Отче, вие ни давате благословията на църквата! Христос е с нас…
— Сине мой — отговори свещеникът тържествено, — Христос прогони лихварите от храма, защото неговият дом е дом за молитва, а те го бяха превърнали в свърталище на крадци.
След дълго мълчание Артур прошепна с трептящ глас:
— И Италия ще бъде негов храм, когато те бъдат прогонени…
Той замълча. Тогава се чу тихият отговор:
— Земята и всичките й блага са мои, е казал Христос.
ПЕТА ГЛАВА
Този следобед Артур чувствуваше нужда да ходи, да ходи дълго. Той предаде багажа си на един свой другар студент и тръгна за Ливорно пеш.
Денят беше влажен и облачен, но не беше студено и ниската равнина му се струваше по-хубава отвсякога. Той се наслаждаваше на меката мокра трева под краката си, на свенливите, учудени очи на дивите пролетни цветя край пътя. Една птичка, която виеше гнездо в бодлив акациев храст на края на малка горичка, изхвръкна с уплашен вик и трептящи тъмни крилца, когато той мина оттам.
Артур искаше да се съсредоточи в благочестиви размишления, подходящи за навечерието на великия петък. Но мислите за Монтанели и Джема постоянно го отклоняваха, докато той най-после се отказа от намерението си и даде простор на мечтите си за предстоящото славно въстание, за участието, което той беше отредил на своите два идола в него.