Монтанели трябваше да бъде вождът, апостолът, пророкът, пред чийто свещен гняв всички тъмни сили щяха да отстъпят. Коленичили пред него, младите защитници на свободата щяха да познаят отново старата вяра, старите истини в тяхното ново и неподозирано досега значение.
— А Джема? О, Джема щеше да се сражава на барикадите. Тя беше създадена за героиня. Тя щеше да бъде съвършеният другар, чистата и безстрашна девойка, за която са мечтали толкова поети. Тя ще бъде до него, ще стоят рамо до рамо, ликуващи под крилатия вихър на смъртта. И те ще умрат заедно, може би в часа на победата, а победата несъмнено ще дойде. Той няма да й каже нищо за своята любов, не ще промълви ни дума, която би смутила душевния й мир или спокойното й чувство за другарство. За него тя беше светиня, непорочна жертва, която трябва да бъде принесена пред олтара за освобождението на народа. И какво право имаше той да пристъпи в бялото светилище на душа, която не познаваше друга любов освен любовта към бога и Италия.
Бог и Италия… Изведнъж, като влизаше в големия мрачен дом на улицата на дворците, той усети капка дъжд на лицето си. На стълбите го посрещна лакеят на Джулия, както винаги чист, спокоен и вежливо недружелюбен.
— Добър вечер, Гибънс. В къщи ли са братята ми?
— Мистър Томас и мисис Бартън са тук, сър. В приемната са.
Артур влезе със смътното чувство на подтиснатост. Каква неприветлива къща! Сякаш потокът на живота минаваше край нея и винаги отминаваше, без да я залее. В нея никога нищо не се променяше — ни хората, ни семейните портрети, ни тежката мебел и грозни гравюри, ни това просташко парадиране с богатството, ни безжизненият хлад, който сковаваше всичко тук. Дори цветята в медните вази бяха като изрязани от метал, те като че никога не бяха усетили прилива на млади сокове в топлите пролетни дни. Джулия, облечена за вечеря, очакваше гости в приемната, която за нея беше центърът на света. Със замръзналата си усмивка и сламеноруси къдрици, с кученцето в полата си тя сякаш беше фигура от моден журнал.
— Как си, Артур? — каза сухо тя, като за миг му подаде върха на пръстите си и веднага ги отдръпна към по-приятната й копринена дрешка на кучето. — Надявам се, че си добре .и напредваш в учението.
Артур промърмори първата банална фраза, която му дойде на ум, и потъна в неловко мълчание. Влизането на важния, надут Джеймс, придружен от сух възрастен параходен агент, не подобри положението. И когато Гибънс съобщи, че вечерята е сервирана, Артур стана с въздишка на известно облекчение.
— Аз няма да вечерям, Джулия. Ако позволиш, ще се прибера в стаята си.
— Ти прекаляваш с това постене, мое момче — каза 1 Томас. — Боя се, че ще се разболееш.
— О, не! Лека нощ.
В коридора Артур срещна прислужницата и я помоли да го събуди в шест часа сутринта.
— Синьорино ще ходи на църква?
— Да. Лека нощ, Тереза.
Той влезе в стаята си. По-рано тя беше принадлежала на майка му и през време на продължителното й боледуване нишата срещу прозореца беше превърната в кът за молитва. В средата на олтара беше поставено върху черен пиедестал голямо разпятие, а пред него висеше малко кандило. В тази стая беше умряла майка му. Портретът й беше окачен на стената до огледалото. На масата стоеше нейната порцеланова ваза, която и сега беше пълна с голяма китка от любимите й теменужки. Точно една година беше изминала от смъртта й, но прислужницитеиталианци не бяха я забравили.
Артур извади от чантата си един грижливо увит портрет в рамка. Това беше рисуван с креда портрет на Монтанели, изпратен от Рим само преди няколко дни. Той развиваше своето съкровище, когато в стаята влезе прислужникът на Джулия с поднос в ръце. Там старата готвачкаиталианка, която беше служила при Гладис и преди идването на строгата нова господарка, бе наредила разни вкусни неща, които тя смяташе, че любимецът й синьорино би си позволил да яде, без да наруши църковните заповеди. Но Артур се отказа от всичко, като взе само парченце хляб, и прислужникът, племенник на Гибънс, дошъл наскоро от Англия, се ухили многозначително, като изнасяше подноса. Той вече се беше присъединил към протестантския лагер в трапезарията на прислугата.
Артур се отправи към нишата и коленичи пред разпятието, като се мъчеше да се настрои за молитва и размисъл. Но това се оказа трудно. Той наистина, както спомена и Томас, беше прекалил с великденския пост и главата му беше замаяна като от силно вино. По гърба му пробягваха леки нервни тръпки и разпятието се люлееше пред очите му като в мъгла. Едва след като повтори механично една дълга молитва, той успя да се съсредоточи върху чудото на възкресението. Най-после физическото изтощение надви трескавата възбуда и той си легна успокоен, освободен от всички тежки и тревожни мисли.