Артур беше заспал дълбоко, когато на вратата му се почука силно и нетърпеливо.
„А, Тереза!“ — помисли си той, като се обърна в полусън на другата страна.
Но почукването се повтори. Той се стресна и се събуди.
— Синьорино! Синьорино! — викаше един мъжки глас на италиански. — За бога, станете! Артур скочи от леглото.
— Какво има? Кой е?
— Аз съм, Джан Батиста. Станете по-скоро, в името на пресветата Богородица!
Артур се облече набързо и отвори вратата. Той се вгледа с недоумение в бледото, ужасено лице на кочияша, но в този миг чу тежки стъпки и металически звън по коридора и изведнъж разбра всичко.
— За мене ли? — попита той спокойно.
— За вас! Побързайте, синьорино! Какво трябва да се скрие! Аз мога…
— Нямам нищо за криене. Братята ми знаят ли?
При завоя на коридора се показа първият мундир.
— Извикаха синьора. Цялата къща е будна. Какво нещастие, какво ужасно нещастие! И то на велики петък! Светии небесни, смилете се!
Джан Батиста заплака. Артур направи няколко крачки напред в очакване на жандармите, които се приближаваха шумно, следвани от тълпа разтреперани слуги, облекли набързо, каквото им е попаднало. Когато войниците заобиколиха Артур, пред стаята му пристигна и краят на странното шествие, което завършваше с господаря и господарката на дома: той — по халат и чехли, тЯ в дълъг пеньоар и с навити на книжки букли.
„Изглежда, че ще има втори потоп и всички … бягат към ковчега! Ето два много странни звяра!“ — си помисли Артур, като гледаше смешните фигури. Той успя да сдържи смеха си, защото чувствуваше колко неуместно би било това в такъв сериозен момент.
— Ave Maria, Regina Coeli!1 — прошепна той и се обърна настрана, за да не би подскачащите по главата на Джулия книжки отново да го изкушат да се засмее.
— Обяснете ми, моля — каза мистър Бартън, като се приближи до жандармерийския офицер, — какво значи това грубо нахлуване в един частен дом? Предупреждавам ви, че ако не можете да ми дадете задоволително обяснение, ще бъда принуден да се оплача на английския посланик.
— Смятам — каза офицерът сухо, — че ще намерите това обяснение задоволително. Във всеки случай то ще бъде съвсем достатъчно за английския посланик.
Той извади заповед за арестуването на Артур Бартън, студент по философия, подаде я на Джеймс и добави студено:
— Ако ви са нужни по-нататъшни обяснения, можете да се обърнете лично към началника на полицията.
Джулия грабна заповедта от ръцете на мъжа си, прегледа я набързо и се нахвърли върху Артур така, както може да се нахвърли само една разярена модерна дама.
— Ти опозори нашето семейство! — крещеше тя. — Събра Цялата градска сган да гледа и зяпа като на представление! Ето докъде те доведе твоята набожност — до затвора! Това и трябваше да се очаква от сина на една католичка…
— Госпожо, с арестувания не бива да се говори на чужд език — прекъсна я офицерът, но неговата забележка потъна в
——
’Началните думи на католическа молитва.
шумния поток от обвинения, които Джулия сипеше на английски.
— Точно това трябваше да се очаква! Пост и молитва и благочестиви размишления — а ето какво се криело зад тях! Аз си знаех какво ще излезе накрая!
Веднъж доктор Уорън беше сравнил Джулия със салата, в която готвачът е изсипал цяло шише оцет. Сега от нейния тънък, писклив глас косата на Артур настръхна и той веднага си припомни това сравнение.
— Безсмислено е да се държи такъв тон — каза той. — Няма защо да се боите от неприятности. Всеки ще разбере, че вие нямате никаква вина… Предполагам, господа, че ще искате да прегледате вещите ми. Аз нямам какво да крия.
Докато жандармите претърсваха стаята, четяха писмата му, преглеждаха университетските му бележки, вадеха чекмеджета и кутии, Артур седеше на края на леглото, малко зачервен, но съвсем не отчаян. Претърсването не го безпокоеше. Той винаги изгаряше писмата, които можеха да злепоставят някого, и освен няколко стихотворения в ръкопис — @полуреволюционниполумистични — и два-три броя от „Млада Италия“, жандармите не намериха нищо, което да възнагради труда им. След дълго упорство Джулия най-после отстъпи пред молбите на девера си и отиде да си легне. Тя мина край Артур с величествено презрение, а Джеймс тръгна кротко след нея.
Щом те излязоха от стаята, Томас, който през цялото време се беше разхождал напред и назад, стараейки се да изглежда равнодушен, се приближи до офицера и поиска разрешение да говори с арестанта. Като получи в отговор кимване с глава, той отиде при Артур и промърмори дрезгаво: