— Страшно неприятна история! Много съжалявам.
Артур го погледна и лицето му беше ясно като лятна утрин.
— Ти винаги си бил добър към мене — каза той. — Няма за какво да се безпокоиш. Нищо лошо няма да ми се случи.
— Слушай, Артур! — Томас подръпна мустака си и реши да постави направо един неудобен въпрос. — Тази история свързана ли е с … пари? Защото ако е, аз…
— С пари? Не! Какво общо може да има с пари…
— Тогава навярно е някаква политическа глупост? Така и мислех. Е, не се отчайвай и не обръщай внимание на приказките на Джулия. Знаеш злъчния й език. И ако имаш нужда от помощ — от пари или от друго нещо, ще се обадиш, нали?
Артур му подаде мълчаливо ръка и Томас излезе от стаята, като се стремеше да изглежда колкото е възможно по-равнодушен, от което лицето му стана по-тъпо отвсякога.
В това време жандармите бяха привършили обиска и офицерът покани Артур да облече връхната си дреха. Той се подчини веднага, но точно когато щеше да излезе от стаята, спря нерешително. Не му се искаше да се прости със светия за майка му кът в присъствието на тези хора.
— Не може ли да излезете за миг? — попита той. — Виждате, че нито мога да избягам, нито има какво да крия.
— Съжалявам, но е забранено да се оставят арестантите сами.
— Добре, няма значение.
Той отиде пред олтара, коленичи и като целуна разпятието, прошепна:
— Господи, дай ми сили да остана верен до смъртта си.
Когато той се изправи, офицерът стоеше до масата и разглеждаше портрета на Монтанели.
— Ваш роднина ли е този? — запита той.
— Не, моят изповедник, новият епископ на Бризигела.
На стълбището чакаха, разтревожени и натъжени, слугитеиталианци. Те всички обичаха Артур както заради самия него, така и заради майка му и сега се тълпяха наоколо му, Целуваха ръцете и дрехата му с най-дълбока скръб. Там беше и Джан Батиста, по сивите му мустаци капеха сълзи. Но никой от Бартънови не дойде да го изпрати. Тяхната студенина само подчертаваше предаността и нежността на слугите и Артур едва не заплака, като стискаше протегнатите към него ръце.
— Сбогом, Джан Батиста. Целуни децата от мене. Сбогом, Тереза. Молете се за мене всички. И нека бог ви пази! Сбогом, сбогом!
Той се спусна бързо надолу към входната врата. След минута само група мълчаливи мъже и разплакани жени стояха на прага и гледаха след отдалечаващата се карета.
ШЕСТА ГЛАВА
Артур беше затворен в една огромна средновековна крепост до входа на пристанището. Животът в затвора му се видя все пак поносим. Килията му беше неприятно влажна и мрачна, но той беше израснал в един от дворците на Via Borra и нито застоялият въздух и плъховете, нито лошите миризми бяха нещо ново за него. Храната също беше лоша и недостатъчна, но Джеймс скоро получи разрешение да му изпраща всичко необходимо от къщи. Държаха го сам, в отделна килия, и макар че надзорът на пазачите не беше тъй строг, както очакваше, Артур не успя; да узнае причините за арестуването си. Въпреки това душевното спокойствие, с което беше дошъл в крепостта, не го напущаше. Тъй като не му разрешаваха да чете, той прекарваше времето в молитви и благочестиви размисли и изчакваше развоя на събитията, без да проявява нетърпение или тревога.
Най-после един войник отключи вратата на килията и каза:
— Оттук, моля.
След два-три въпроса, единственият отговор на които беше: „Разговорите са забранени“, Артур @сеподчини и тръгна след войника по лабиринт от дворове, задушно-смрадливи коридори и стълбища. Накрая влязоха в голяма светла стая, където трима военни бъбреха лениво до дълга маса, покрита със зелено сукно и отрупана с книжа. Щом влезе Артур, те станаха важни и делови. Най-старият от тях, полковник със сиви бакембарди и с вид на конте, му посочи един стол от другата страна на масата и започна предварителният разпит. Артур очакваше, че ще го заплашват, обиждат и ругаят и се беше приготвил да отговаря с търпение и достойнство, но остана приятно разочарован. Полковникът говореше сухо, студено и официално, но съвсем учтиво. Поставиха се обикновените въпроси: име, възраст, народност, социално положение и отговорите бяха записани с монотонна последователност. Артур беше почнал да става нетърпелив и да се отегчава, когато полковникът запита:
— А сега, мистър Бартън, какво знаете за „Млада Италия“?
— Знам, че това е организация, която издава вестник в Марсилия и го разпространява в Италия с цел да се вдигне народът на въстание и да се изгони австрийската армия от страната.