— Струва ми се, вие сте чели този вестник?
— Да, аз се интересувам от тези въпроси.
— А като четяхте вестника, съзнавахте ли, че извършвате противозаконно деяние?
— Разбира се.
— Откъде взехте броевете, които бяха намерени във вашата стая?
— Това не мога да ви кажа.
— Мистър Бартън, тук не трябва да казвате „не мога“. Длъжен сте да отговаряте на всичките ми въпроси.
— Тогава — не искам, щом не ви харесва „не мога“.
— Ако не престанете да си служите с такива изрази, по-късно ще съжалявате — забеляза полковникът.
Тъй като Артур не отговори нищо, той продължи:
— Мога да ви кажа, че имаме сведения, които доказват, че вашите връзки с тази организация са много по-тесни и не се изчерпват само с четене на забранена литература. По-добре ще бъде за вас да признаете това откровено. Истината, така или иначе, ще се установи и вие ще видите сам, че е безполезно да отричате или да се прикривате, като отбягвате прямите отговори.
— Нямам никакво желание да се прикривам. Какво искате Да знаете?
— Първо, как вие — един чужденец — се замесихте в подобни неща?
— Аз мислех и четях по тези въпроси всичко, каквото ми попаднеше, и сам правех заключенията си.
— Кой ви убеди да влезете в организацията?
— Никой. Аз сам пожелах.
— Вие си играете с мене — каза полковникът остро. Търпението му очевидно се изчерпваше. — Никой не се присъединява сам към такива организации. На кого съобщихте желанието си да станете член на организацията?
Мълчание.
— Ще бъдете ли така добър да ми отговорите?
— Не, когато ми задавате подобни въпроси.
Артур отговаряше мрачно. Завладяваше го някаква странна раздразнителност. Той вече знаеше, че в Ливорно и Пиза са станали много арести. И макар все още да не допущаше, че провалът е взел такива големи размери, сведенията му бяха достатъчни, за да събудят у него трескаво безпокойство за съдбата на Джема и другарите му. Лицемерната учтивост на офицерите, словесната фехтовка, тази скучна игра с хитри въпроси и уклончиви отговори, го тревожеше и ядосваше, а тежките стъпки на часовоя, който; ходеше напред-назад пред вратата, го дразнеха.
— А между другото, кога се срещнахте за последен път с Джовани Бола? — попита полковникът, след като си бяха подхвърлили още няколко думи. — Струва ми се — точно преди да напуснете Пиза?
— Не познавам такъв човек.
— Как? Джовани Бола? Бездруго го познавате — един висок, бръснат младеж. Та вие сте другари в университета.
— В университета има много студенти, които не познавам.! — Но Бола непременно познавате. Погледнете, това неговият почерк. Както виждате, той ви знае много добре.
И полковникът небрежно му подаде един лист, озаглавен „Протокол“ и подписан, „Джовани Бола“. Артур хвърли поглед върху листа и попадна на своето име. Той вдигна учудено очи.
— Трябва ли да го прочета?
— Да, можете, отнася се до вас.
Артур започна да чете, а офицерите мълчаливо наблюдаваха израза на лицето му. Документът се състоеше от показания, дадени в отговор на редица въпроси. Очевидно Бола също беше арестуван! Първите показания бяха обикновени, стереотипни. Следваше кратко изложение за връзките на Бола с организацията, за разпространяването на забранена литература в Ливорно и за студентските събрания. А по-надолу беше написано: „Между тези, които се присъединиха към нас, беше и младият англичанин Артур Бартън от семейството на богати корабовладелци“.
Кръв нахлу в лицето на Артур. Бола го беше предал! Бола, който беше поел отговорните задължения на организатор, Бола — който беше привлякъл Джема, който беше влюбен в нея! Той остави листа и се загледа в пода.
— Надявам се, че това документче е опреснило паметта ви — забеляза полковникът учтиво. Артур поклати глава.
— Не познавам такъв човек — повтори той глухо, но твърдо. — Трябва да има някаква грешка.
— Грешка? Глупости! Слушайте, мистър Бартън, рицарството и донкихотството сами по себе си са прекрасни, но безполезно е да се прекалява с тях. Вие, младежите, отначало винаги правите тази грешка. Хайде помислете! Какъв смисъл има да излагате себе си, да проваляте бъдещето си заради една обикновена формалност — и то за човек, който ви е предал? Сам виждате, че той не е бил толкова внимателен, когато е говорил за вас.
В гласа на полковника прозвуча нещо като насмешка. Артур трепна — в ума му внезапно проблесна идея.
— Това е лъжа! — извика той. — Това е фалшификация! Познава се по лицето ви, подлец… Вие искате да изложите някого от затворниците или да ми устроите капан. Вие сте фалшификатор, лъжец и негодник!