— Мълчете! — извика полковникът и скочи вбесен. Колегите му също се бяха изправили.
— Капитан Томаси — продължи той, като се обърна към един от тях, — моля ви, позвънете за стражата и наредете да затворят този млад човек няколко дни в карцера. Виждам, че трябва да му дадем един урок, за да се вразуми.
Карцерът беше тъмна, влажна и мръсна дупка в подземието. Вместо да „вразуми“ Артур, той го разяри съвсем. Израснал в богат дом, Артур беше особено взискателен към всичко, което се отнасяше до личната му чистота. Затова първото му впечатление от лигавите стени, по които пъплеха буболечки, от нечистотиите и сметта, струпани по пода, и непоносимата миризма на плесен, тиня и гниещо дърво беше достатъчно, за да удовлетвори засегнатия офицер. Когато го блъснаха вътре и вратата на карцера хлопна зад гърба му, той направи три предпазливи крачки с протегнати напред ръце и потрепери от погнуса, щом пръстите му докоснаха хлъзгавата стена. В непрогледната тъмнина той търсеше пипнешком по-малко мръсно място, където би могъл да седне.
Нищо не наруши мрака и тишината на дългия ден, а нощта не донесе промяна. При пълната пустота и липса на външни впечатления той постепенно загуби представа за времето. И когато на следната утрин ключът се обърна в ключалката и уплашените плъхове се разбягаха с цвъртене край него, той подскочи ужасен, сърцето му биеше лудо, ушите му бучаха, като че ли е бил откъснат от всякаква светлина и звук месеци, а не часове.
Вратата се отвори и пропусна бледен лъч от фенер — за Артур това беше поток от ослепителна светлина. Влезе главният надзирател, който му донесе парче хляб и съд с вода. Артур пристъпи напред, той беше сигурен, че човекът иде да го изведе оттук. Но преди да успее да проговори, надзирателят тикна хляба и водата в ръцете му, обърна се и излезе, без да каже дума, като отново заключи вратата.
Артур тропна с крак. За първи път в живота си той почувствува дива ярост. Но часовете отново се занизаха и представите му за време и място ставаха все по-неясни и по-неясни. Тъмнината му се струваше безпределна, без начало и край, а животът сякаш беше спрял за него. Когато на третия ден вечерта вратата се отвори и на прага застанаха, главният надзирател и един войник, той ги погледна зашеметен и объркан, закри очите си от необичайната светлина и напразно се опитваше да разбере колко часа или седмици беше прекарал в този гроб.
— Оттук, моля — каза надзирателят студено и делово.
Артур се изправи, тръгна машинално и несигурно напред и ту се олюляваше, ту се препъваше като пиян. Той отклони опита на надзирателя да му помогне при изкачването по стръмните, тесни стълби, които извеждаха на двора. Но когато достигна последното стъпало, той почувствува замайване, загуби равновесие и щеше да политне назад, ако надзирателят не беше го хванал за рамото.
— Ей сега ще му мине — каза някой с весел глас. — Тъй прилошава на всички, като излязат на въздух.
Артур се мъчеше отчаяно да си поеме дъх, когато плиснаха още веднъж вода по лицето му. Стори му се, че тъмнината, която го обгръща, се разпада с трясък на парчета. После изведнъж съзнанието му се върна напълно и като отблъсна настрана ръката на надзирателя, той тръгна почти устойчиво по коридора и стълбището. Спряха за малко пред една врата, вратата се отвори и преди да разбере къде го водят, Артур се намери в светлата стая за разпит. Объркан и изумен, той загледа втренчено масата, книжата, офицерите, които седяха на обичайните си места.
— А, мистър Бартън! — каза полковникът. — Надявам се, че сега ще можем да разговаряме по-спокойно. Е, как ви се хареса карцерът? Не е тъй луксозен като приемната на брат ви, нали?
Артур вдигна очи към усмихнатото лице на полковника. Обхвана го диво желание да хване това конте със сиви бакембарди за гърлото и да го разкъса със зъби. Това може би личеше по израза му, тъй като полковникът добави веднага със съвсем друг тон:
— Седнете, мистър Бартън, пийнете си малко вода. Вие сте развълнуван.
Артур отмести настрана предложената му чаша вода, облакъти се на масата и като подпря чело с ръка, се помъчи да събере мислите си. Полковникът го наблюдаваше внимателно.
Опитното му око забеляза потрепващите ръце и устни, мократа коса, помътения поглед — всичко това говореше за физическо изтощение и нервна преумора.
— Сега, мистър Бартън — каза той след малко, — ще започнем оттам, където спряхме миналия път. Тъй като тогава между нас стана нещо не твърде приятно, искам да ви кажа още в началото, че колкото се отнася до мене, аз има всичкото желание да бъда снизходителен към вас. Ако вие държите прилично и разумно, мога да ви уверя, че няма да се отнесем към вас с излишна строгост.