— Каква полза от това, padre? He можех да остана в тази ужасна къща след смъртта на мама. Джулия щеше да ме подлуди!
Джулия, жена на по-възрастния от заварените му братя, беше като трън в очите му.
— Не бих желал да останеш при роднините си — отговори Монтанели меко. — Сигурен съм, че това щеше да бъде най-лошото за тебе. Но можеше да приемеш поканата на твоя приятел английския лекар. Ако бе прекарал един месец у тях, сега щеше да ти е по-леко в учението.
——
Корнуол — графство в Югозападна Англия, където преобладава келтският тип хора със сини очи и тъмна коса.
— He, padre, не бих могъл! В семейство Уорън всички са много добри и любезни, но те не разбират… те ме съжаляват — виждам това в очите им… и ще се опитват да ме утешават, да говорят за мама. Разбира се, не и Джема — тя винаги знае за какво не бива да се говори, още от времето, когато бяхме деца. Но другите! И това не е всичко…
— Какво още има, сине мой?
Артур откъсна няколко цветчета от надвисналите стъбла на напръстника и ги смачка нервно в ръката си.
— Не мога да понасям града — започна той след кратка пауза. — Там са магазините, от които тя ми купуваше играчки, когато бях малко момче, алеята край брега, където я водех, докато не беше още тежко болна. Където и да ида — все същото. Всяка продавачка се приближава и ми предлага цветя… като че ли ми са нужни сега! Там са и гробищата… трябваше да се махна! Тежко ми беше да гледам мястото…
Артур млъкна внезапно и започна да къса цветчетата. Мълчанието беше така дълго и дълбоко, че той най-после вдигна глава, учуден защо отецът не говори. Под клоните на магнолията вече притъмняваше и всичко изглеждаше неясно и замъглено. Но все още беше достатъчно светло, за да се види страшната бледост, покрила лицето на Монтанели. Главата му беше приведена, дясната му ръка се беше здраво вкопчила в ръба на скамейката. Артур отмести погледа си в почуда и благоговение. Стори му се, че е стъпил неволно на свещена земя.
„Господи — помисли си той, — колко дребен и себелюбив изглеждам пред него! Ако моята болка беше негова, той не би могъл да я почувствува по-силно.“
Най-после Монтанели вдигна глава и погледна около себе си.
— Няма да настоявам да се върнеш там поне засега — каза той особено нежно. — Но трябва да ми обещаеш, че ще си починеш напълно през лятната ваканция. Мисля, че ще бъде хубаво да прекараш почивката си по-далеч от Ливорно. Няма да позволя да разстроиш здравето си.
— Къде ще отидете, когато приключат занятията в семинарията, padre?
— Ще трябва както обикновено да отведа учениците в планината и да ги настаня там. Но към средата на август заместникректорът ще се върне от отпуск. Тогава, ей така за разнообразие, ми се иска да отида в Алпите. Ще дойдеш ли с мене? Ще те водя на дълги излети в планината и ти ще можеш да изучаваш алпийските мъхове и лишеи. Но може би ще ти бъде скучно само с мене?
— Padre! — Артур сплете ръце по начин, който Джулия наричаше „маниерен и чуждестранен“. — Бих дал всичко на света, да замина с вас! Само не съм сигурен…
Той млъкна.
— Мислиш, че мистър Бартън няма да ти разреши?
— Той, разбира се, няма да е доволен от това, но едва ли ще може да ми попречи. Аз съм вече на осемнадесет години и мога да правя, каквото искам. Най-после той е само мой заварен брат. Не виждам защо съм длъжен да му се подчинявам. Той винаги беше груб с мама.
— Но ако той се противопостави сериозно, мисля, че е по-добре да не отиваш против волята му. Положението ти в къщи може да стане много по-тежко, ако…
— Ни най-малко! — прекъсна го Артур разпалено. — Те винаги са ме мразили и винаги ще ме мразят — каквото и да правя. А и как може Джеймс да възрази сериозно на моето заминаване с вас, с моя изповедник?
— Не забравяй, че той е протестантин. Все пак по-добре ще бъде да му пишеш и да почакаме да чуем мнението му. Но ти не бива да си нетърпелив, сине мой. Има значение какво вършиш, независимо от това, дали хората те мразят, или обичат.
Укорът беше направен така внимателно, че Артур дори не се изчерви.
— Да, зная — отвърна той с въздишка. — Но това е толкова трудно…
— Съжалявам, че не можа да дойдеш при мене във вторник вечерта — каза Монтанели, като внезапно промени темата на разговора. — Тук беше епископът от Арецо и ми се искаше да се срещнеш с него.
— Бях обещал на един студент, че ще отида на събрание в квартирата му. Щяха да ме чакат.
— Какво събрание?
Артур изглеждаше смутен от този въпрос.
— Това… това не беше обикновено събрание — каза той с нервно заекване. — Беше дошъл един студент от Генуа, той ни изнесе беседа, нещо като лекция.