— Какво искате от мене? Артур каза това с неестествен за него, рязък и мрачен глас.
— Искам само да ни кажете откровено, направо и честно какво знаете за тази организация и нейните членове? И най-напред, откога познавате Бола?
— Никога не съм го срещал. Не знам абсолютно нищо за него.
— Нима? Добре, към този въпрос ще се върнем по-късно. Струва ми се, че познавате един младеж на име Карло Бини.
— Никога не съм чувал за такъв човек.
— Това е много странно. А какво ще кажете за Франчес Нери?
— Не съм чувал това име.
— Но тук има писмо с вашия почерк, адресирано до него. Вижте!
Артур погледна писмото небрежно и го отмести настрани.
— Познато ли ви е това писмо?
— Не.
— Отричате ли, че това е вашият почерк?
— Не отричам нищо. Не си спомням за такова писмо.
— А може би си спомняте за това? Подадоха му второ писмо и Артур видя, че то беше негово писано през есента до един другар студент.
— Не.
— Не си ли спомняте и лицето, до което е адресирано?
— Не си спомням.
— Вие имате извънредно къса памет.
— Това е недостатък, от който винаги съм страдал.
— Така ли? А онзи ден един професор от университета ми каза, че там съвсем не ви считат за неспособен, а за доста умен.
— Вие може би съдите за способностите от полицейско-шпионска гледна точка. Професорите в университета употребяват тази дума в по-друг смисъл.
В гласа на Артур ясно се долавяше нарастващо раздразнение. Той беше физически изтощен от глада, лошия въздух и безсънието; болеше го всяка кост, а гласът на полковника го нервираше като стъргане с калем по плоча.
— Мистър Бартън — каза полковникът строго, като се изтегна на стола си, — вие пак се забравяте. Напомням ви още веднъж, че няма да имате полза от такива думи. Вярвам, че постояхте достатъчно в карцера, за да ви се иска да се върнете там веднага. Заявявам ви открито, че ако не разбирате от добро, ще трябва да приложа строги мерки към вас. Не забравяйте, че имам доказателства, неопровержими доказателства, че някои от споменатите младежи са се занимавали с доставянето на забранена литература през това пристанище и че вие сте били във връзка с тях. Ще ми кажете ли сега, без да прибягваме до принуда, какво знаете по този въпрос.
Артур наведе още по-ниско глава. Някаква сляпа, неразумна, зверска ярост се надигаше в него като живо същество. Възможността да загуби самообладание беше много по-ужасна за него от каквито и да било заплахи. За първи път той почна да съзнава какви неподозирани сили могат да се крият под външната обвивка на възпитания човек или под смирението на християнина. И се ужаси от себе си.
— Чакам отговора ви — каза полковникът.
— Нямам какво да ви отговоря. .
— Решително ли отказвате да отговорите?
— Нищо няма да ви кажа.
— Тогава не ми остава друго, освен да ви изпратя обратно в карцера и да ви държа там, докато промените решението си. Ако продължавате да ни създавате неприятности, ще трябва да ви сложа окови.
АРтур вдигна глава, по цялото му тяло преминаха тръпки.
— Постъпете, както намерите за добре — каза той бавно. А английският посланик ще реши може ли да позволи таково отношение към един британски поданик, който не е осъден за никакво престъпление.
Най-после Артур беше отведен в неговата килия. Той се хвърли на нара и спа до следната сутрин. Не му сложиха окови, нито го преместиха в ужасния карцер, но враждата между него и полковника се засилваше с всеки разпит. напразно се молеше в килията си да му даде бог сили да надвие злобата у себе си, напразно мислеше по цели нощи за търпението и кротостта на Христа. Щом го отведяха в голямата, почти празна стая, където стоеше покритата със сукно маса, щом видеше пригладените мустаци на полковника злият дух отново го завладяваше и Артур започваше да хвърля язвителни остроумия и презрителни отговори. Така измина месец, откакто беше в затвора, раздразнението един от друг достигна такива размери, че той и полковника не можеха да се погледнат, без да загубят самообладание.
Постоянното напрежение, в което този жалък двубой държеше Артур, започна да се отразява зле на нервите му. знаеше, че го наблюдават зорко, спомняше си слуховете, че някога незабелязано упояват затворниците с беладона, за подслушват какво говорят насън, и постепенно започна да се страхува дори да яде и да спи. Ако през нощта край него притичваше мишка, той скачаше, облян в студена пот, разтреперан от ужас при мисълта, че някой може би се крие килията му, за да слуша, щом заговори насън. Жандармите очевидно се стремяха да изтръгнат от него някакво признание, което би им послужило като улика срещу Бола. Той толкова се страхуваше да не попадне по невнимание в капан че имаше опасност сам да се натъкне право на него от нерви и изтощение. Нощ и ден името на Бола звучеше в ушите вмъкваше се в молитвите му, той го шепнеше вместо името на Дева Мария, като отброяваше зърната на броеницата. Но: лошото беше това, че вярата му в бога, както и външният свят от ден на ден сякаш се отдалечаваха от него. Той се държеше с трескава настойчивост за тази своя последна опора, като прекарваше по няколко часа на ден в молитва и размисъл. Но по-често мислите му се въртяха около Бола и молитвите му бяха станали съвсем механични.