Най-голямата му утеха беше главният надзирател на затвора. Този нисичък, пълен и плешив старец отначало се стараеше упорито да изглежда строг. Но добродушието, което личеше дори в трапчинките на кръглото му лице, постепенно надви служебната му съвест и той започна да носи записки на затворниците от една килия в друга.
Един следобед в средата на май надзирателят влезе в килията с такова мрачно и унило лице, че Артур го погледна учуден.
— Енрико! — извика той. — Какво ти се е случило днес?
— Нищо — каза Енрико грубо и като отиде до нара, дръпна завивката на Артур.
— Защо ти е моята завивка? В друга килия ли ще ме местят?
— Не, освобождават те.
— Освобождават ме? Днес ли? Завинаги ли ме освобождават? Енрико!
Развълнуван, Артур хвана ръката на стареца, но той сърдито я отдръпна.
— Енрико! Какво ти е? Защо не ми отговаряш? Всички ли освобождават?
Отговорът беше само едно презрително ръмжене.
— Слушай! — Артур отново хвана ръката на надзирателя и се засмя. — Не се сърди, защото аз няма да се обидя. Искам да знам, какво става с другите?
— С кои други? — промърмори Енрико и изведнъж остави ризата, която сгъваше. — Да не би да питаш за Бола? — За Бола, разбира се, и за всички останали. Енрико, какво става с тебе?
— Бедното момче! Сигурно няма да го пуснат скоро, щом един от другарите му го е предал. — И Енрико с погнуса Отново се зае с ризата.
— Предал го? Другар? Това е ужасно! Очите на Артур се разшириха от ужас. Енрико бързо се обърна настрана.
— Не си ли направил това ти?
— Аз? Да не си полудял, човече? Аз?
— Поне така му казаха вчера при разпита. Много ще ce радвам, ако не си ти, защото винаги съм мислил, че си добро, момче. Оттук!
Енрико излезе в коридора и Артур го последва. Изведнъж в неговия смутен ум проблесна мисъл:
„Казали са на Бола, че съм го предал? Е, разбира се! А мене, човече, казаха, че той ме е предал. Но Бола не е толкова глупав, та да повярва на подобна нелепост!“
— Значи наистина не е вярно? — Енрико се спря стълбището и погледна въпросително Артур, който само вдигна рамене.
— Това е лъжа, разбира се.
— Драго ми е да чуя това, мое момче, ще предам и на него какво си казал. А знаеш ли, те му разправяха, че ти си го предал от… от ревност… защото двамата сте обичали едно и също момиче.
— Това е лъжа! — повтори Артур с бърз, задъхан шепот Той почувствува внезапен, сковаващ страх. „Едно и също момиче — ревност!“ Откъде можеха да знаят, откъде можеха да знаят те?
— Почакай, момчето ми!-Енрико спря сред коридора, който водеше към стаята за разпит, и заговори тихо: — Аз вярвам, но кажи ми само едно. Знам, че си католик. Не си ли споменавал нещо през време на изповед…
— Това е лъжа! — Този път гласът на Артур приличаше на задавен вик.
Енрико повдигна рамене и тръгна отново.
— Ти си знаеш най-добре! Дума да не става. И други млади глупци са пострадали така — не си само ти. Сега в Пиза се вдигнал голям шум около един свещеник — вашите другари го открили. Отпечатали и позиви, в които пишат, че е шпионин.
Той отвори вратата на стаята за разпит и като видя, Артур стои неподвижен, загледан пред себе си, леко го бутна напред.
— Добър ден, мистър Бартън — каза полковникът, като се опита да се усмихне дружелюбно и показа зъбите си. — Много ми е приятно, че мога да ви поздравя. Получихме нареждане от Флоренция да ви освободим. Ще бъдете ли така любезен да се подпишете тук?
Артур се приближи до него.
— Искам да знам — каза той глухо — кой ме предаде! Полковникът повдигна вежди и се засмя.
— Не се ли досещате? Помислете мъничко. Артур поклати глава. Полковникът разпери ръцете си в учтиво учудване.
— Не се сещате? Наистина ли? Вие сам, мистър Бартън! Кой друг би могъл да знае личните ви любовни истории?
Артур се обърна мълчаливо. На стената беше окачено голямо дървено разпятие. Погледът му се плъзна бавно по лицето на Христос, но в него сега нямаше молба, а някаква почуда пред този бездушен и търпелив бог, който не беше изпратил гръм над свещеника, престъпил тайната на изповедта.