— Бъдете добър да разпишете, че сте получили документите си — каза полковникът любезно, — и няма защо да ви задържам повече. Сигурен съм, че бързате да се върнете в къщи, а и аз съм много зает с делото на този глупав младеж Бола, който така злоупотреби с вашето християнско търпение. Боя се, че той ще получи доста тежка присъда. Довиждане.; Артур подписа разписката, взе документите си и излезе, без да продума. Той последва Енрико до тежката порта и без да се сбогува, се спусна към канала, дето един лодкар чакаше, за да го пренесе на другия бряг. Когато Артур се изкачваше по каменните стъпала към улицата, едно момиче в памучна рокля и сламена шапка изтича с разтворени ръце към него. — Артур! Колко се радвам, колко се радвам!
Той дръпна ръцете си и потрепери.
— Джим! — каза той най-после със странен глас, който не приличаше на неговия. — Джим!
— Аз чакам тук от половин час. Бяха казали, че ще те пуснат в четири часа. Артур, защо ме гледаш така? Случило ли се е нещо? Какво ти е, Артур? Спри!
Той беше обърнал глава настрана и вървеше бавно по Улицата, сякаш забравил нейното присъствие. Съвсем изплашена от държането му, тя затича след него и улови ръката му.
— Артур!
Той се спря и я погледна смутен. Джема го хвана под ръка и двамата повървяха малко в мълчание.
— Слушай, мили — започна тя нежно, — не бива да се разстройваш заради тази глупава история. Знам, че ти е много тежко, но всички разбират…
— Каква история? — попита той със същия сух глас.
— Искам да кажа, за писмото на Бола. При споменаването на това име лицето на Артур се изкриви болезнено.
— Мислех, че може би не знаеш — продължи Джема, — но вероятно са ти казали. Бола трябва съвсем да е полудял, за да си представи такова нещо.
— Такова нещо…?
— Ти значи не знаеш? Той е написал едно ужасно писмо, в което се казва, че ти си издал за параходите и че затова са го арестували. Разбира се, страшна глупост! За всеки, който те познава, това е напълно ясно. Развълнуваха се само хората, които не те познават. Всъщност аз и затова дойдох да ти кажа, че никой от нашата група не вярва ни дума от писмото.
— Джема! Но това… това е вярно!
Тя се отдръпна бавно от него и спря вцепенена, с широко отворени, потъмнели от ужас очи, лицето й стана бяло като шалчето й. Огромна ледена вълна от мълчание сякаш ги обгърна и откъсна от живота и шума на улицата.
— Да — прошепна най-после той. — Параходите… Говоррих за това. Казах и името му. О, боже мой, боже мой! Какво правя?
Той дойде на себе си веднага, като почувствува присъствието й и видя смъртния ужас на лицето й. Да, разбира се тя сигурно мисли…
— Джема, ти не ме разбираш! — избухна той, като доближи по-близо. Но тя с остър вик се отдръпна от него.
— Не ме докосвай!
Артур сграбчи дясната й ръка с внезапна ярост.
— Слушай, за бога! Вината не беше в мене. Аз…
— Остави ме! Пусни ми ръката! Остави ме! В последния миг тя изтръгна пръстите си от неговата и му удари една плесница.
Някаква мъгла се спусна пред очите му. Известно време той не виждаше нищо освен бялото и пълно с отчаяние лице на Джема и дясната й ръка, която тя изтриваше о полата на памучната си рокля. После светлината отново се върна, той се огледа и видя, че е сам.
СЕДМА ГЛАВА
Отдавна беше се стъмнило, когато Артур позвъни пред входната врата на голямата къща на Via Borra.. Спомняше си, че бе скитал по улиците, но къде, защо и колко време — не знаеше. Прислужникът на Джулйя отвори вратата, прозя се и се усмихна многозначително, като видя отслабналото, сякаш вкаменено лице на Артур. Струваше му се много смешно, че младият господар се връща от затвора като пиян и раздърпан просяк. Артур тръгна нагоре. На първия етаж той видя Гибънс, който идеше срещу него с надменен и неодобрителен поглед. Артур искаше да промърмори едно „добър вечер“ и да отмине, но не беше лесно да се разминеш с Гибънс, ако той не желаеше това.
— Господата излязоха, сър — каза той и огледа критично мръсните, измачкани дрехи на Артур и рошавата му коса. — Отидоха на гости с господарката и няма да се върнат по-рано от дванадесет часа.
Артур погледна часовника си; той показваше девет. Да! Ще има време, ще има достатъчно време…
— Господарката поръча да ви питам ще искате ли да вечеряте, сър, и да ви кажа, че се надява да я дочакате, тъй като непременно желае да поговори с вас тази вечер.
— Благодаря, няма да вечерям. Можете да кажете на мисис Бартьн, че не съм си легнал.