Той се качи в стаята си. Нищо не беше се променило там след арестуването му. Портретът на Монтанели стоеше на масата, където го беше оставил, и разпятието беше в нишата, както и преди. Артур спря на прага за миг и се ослуша. В къщата беше съвсем тихо, очевидно никой нямаше да му попречи. Той влезе безшумно в стаята и заключи вратата.
И така, краят беше дошъл. Нямаше какво повече да разсъждава, да се тревожи. Той трябваше само да се освободи от своите безполезни натрапчиви мисли и нищо повече. Някак глупаво и безцелно беше всичко това!
Той не беше взел решение да се самоубие, нито бе мислил; много за това, но такъв край изглеждаше съвсем естествен и неизбежен. Той даже нямаше ясна представа каква смърт ще си избере. Искаше само едно — всичко да се свърши бързо и да настъпи забрава. Нямаше никакво оръжие в стаята си, нямаше дори и джобно ножче, но това не беше важно — беше достатъчна кърпата за лице или накъсан на ивици чаршаф.
На стената, точно над прозореца, имаше голям гвоздей. Той може да свърши работа, но ще го удържи ли? Артур се качи на един стол, за да опита гвоздея — не беше забит много! здраво. Той слезе от стола и взе чук от едно чекмедже. Зачука! гвоздея и тъкмо когато се канеше да вземе чаршафа от леглото, си спомни, че не е прочел молитвата си. Разбира се,; трябваше да се помоли, преди да умре. Така прави всеки добър християнин. За отлитащата душа има дори специални молитви.
Той отиде до нишата и коленичи пред разпятието! „Всемогъщи и милостиви боже…“ — започна той на глас, не тук спря и не каза нищо повече. Светът му изглеждаше така досаден, че нямаше нито за какво, нито против какво да се моли. А и какво значеше Христос за подобно страдание Христос, който никога не е изпитвал това? Той само е предаден като Бола. Никога не е бил въвличан чрез измама в предателство.
Артур се изправи и по стар навик се прекръсти. Като приближи до масата, той видя върху нея писмо, адресирано до него, с почерка на Монтанели. С молив бе написано:
„Мое скъпо момче, много съжалявам, че не мога да те видя в деня на освобождаването ти. Извикаха ме при един умиращ Ще се върна едва късно през нощта. Ела при мене утре рано сутринта. Много бързам. Л.М.“
Артур остави писмото с въздишка. Тежко ще понесе това отецът!
Как се смееха и бъбреха хората по улиците! Нищо не бе се променило от деня, когато той все още беше пълен с живот. И най-нищожната дреболия на ежедневието не беше се променила от това, че една човешка душа, една жива човешка душа е смъртно наранена. Всичко си беше както преди. Водата струеше от фонтаните. Врабчетата чуруликаха под стрехите както вчера, както ще чуруликат и утре. А той, той е мъртъв… вече е мъртъв!
Артур седна на края на леглото, кръстоса ръце на рамката му и опря чело върху тях. Имаше много време, а главата така го болеше, болеше го сякаш самият мозък. Всичко бе тъй тъпо и глупаво… тъй безсмислено.
Звънецът на входната врата остро иззвъня и Артур подскочи ужасен, стиснал шия с двете си ръце. Те се бяха върнали, а той стои и дреме. Колко ценно време беше изтекло — и сега ще трябва да гледа лицата им, да слуша жестоките им думи, техните подигравки и разсъждения… О, ако имаше нож…
Той обгърна с отчаян поглед стаята. В шкафчето беше кошничката за ръкоделие на майка му. Там навярно имаше ножици — той можеше да си пререже вените. Не, чаршафът и гвоздеят са по-сигурни, стига само да има време.
Той издърпа покривката на леглото и с трескава бързина започна да къса една ивица. По стълбите се чуха стъпки. Не, ивицата беше много широка: нямаше да може да се стегне здраво, а трябваше и примка. Колкото се приближаваха стъпките, толкова повече бързаше Артур. Кръвта биеше в слепите очи, бучеше в ушите му. По-бързо, по-бързо! О, господи! Да имаше само пет минути още!
На вратата се почука. Ивицата плат падна от ръцете му, той седна безшумно, като се ослушваше, затаил дъх. Някой натисна дръжката на вратата и отвън се чу гласът на Джулия:
— Артур!
Той се изправи запъхтян.
— Артур, отвори вратата, моля ти се, чакаме. Той грабна накъсаната покривка, хвърли я в едно чекмедже и пооправи бързо леглото.
— Артур! — сега го викаше Джеймс. Той натискаше нетърпеливо дръжката на вратата. — Спиш ли?
Артур огледа стаята, видя, че всичко е скрито и отключи вратата.
— Струва ми се, че можеше да изпълниш поне моята молба да ни дочакаш, Артур — каза Джулия, като се втурна разярена в стаята. — Ти изглежда смяташ, че е редно да се въртим пред вратата ти половин час…
— Четири минути, мила — поправи внимателно жена си Джеймс, който влезе в стаята след дългия й шлейф от розова коприна. — Наистина, Артур, мисля, че щеше да бъде много по… прилично, ако…