— Какво искате? — прекъсна го Артур.
Той стоеше хванал дръжката на вратата и поглеждаше неприязнено, като звяр в клетка, ту единия, ту другия. Но Джеймс беше много тъп, а Джулия — много ядосана, за да забележат погледа му.
Мистър Бартън подаде стол на жена си и сам седна, като грижливо подръпна новите си панталони над коленете.
— Джулия и аз — започна той — считаме за свой дълг да поговорим сериозно за…
— Не мога да слушам тази вечер. Аз… аз не съм добре. Боли ме глава… трябва да почакате.
Артур каза това с несвой, глух глас, смутено и като се запъваше. Джеймс го погледна изненадано.
— Какво ти е? — попита той разтревожен, като изведнъж си спомни, че Артур беше излязъл от истинско огнище на заразата. — Дано не си заболял. Изглежда, че имаш треска.
— Глупости! — прекъсна го рязко Джулия. — Това са обикновените му фокуси. Срам го е да ни погледне. Ела тук я седни, Артур.
Артур бавно прекоси стаята и седна на леглото.
— Да? — каза той уморено.
Мистър Бартън се покашля, изчисти гърлото си, поглади и без това безукорната си брада и подхвана отново внимателно приготвената си реч:
— Считам за свой дълг… за свой тежък дълг… да поговоря много сериозно с тебе за твоето странно поведение, за твоите връзки с… хм… нарушители на закона, с размирници и хм… със съмнителни личности. Аз вярвам, че ти си може би по-скоро лекомислен, отколкото покварен… хм…
Той спря.
— Да? — каза отново Артур.
— Затова не искам да бъда строг с тебе — продължи Джеймс и неволно омекна, като видя умората и отчаянието на Артур. — Иска ми се да вярвам, че си бил подведен от лоши приятели, имам предвид твоята младост и неопитност и — и твоя припрян и несдържан характер, който, боя се, ти си наследил от майка си.
Артур бавно премести блуждаещ поглед към портрета на майка си, но не каза нищо.
— Но ти, сигурен съм, ще разбереш — продължи Джеймс, — че не мога да държа повече в къщата си човек, опозорил пред хората едно така високо уважавано име като нашето.
— Да? — повтори още веднъж Артур.
— Слушай! — извика Джулия, като затвори ветрилото си шумно и го остави на коленете си. — Няма ли да имаш добрината да кажеш нещо друго освен твоето „да“?
— Вие, разбира се, ще постъпите, както намерите за добре — отговори той бавно, без да се помръдне. — За мене е все едно.
— Все едно? — повтори Джеймс изумен, а жена му се изкриви и се изсмя.
— Така значи, за тебе е все едно? Е, Джеймс, сега, надявам се, разбираш каква благодарност можеш да очакваш от такива. Аз ти казах какво ще излезе, като проявяваш милост към католички-авантюристки и към техните…
— Ш-т, мълчи! Остави това, мила.
— Глупости, Джеймс! Прекалихме с тази сантименталност! Едно незаконородено дете си въобразява, че е член на семейството — време е да научи каква беше майка му! Защо трябва да ни разиграва детето, родено от любовната авантюра на един католически поп? Ето на — виж!
Тя извади от джоба си един измачкан лист и го подхвърли през масата на Артур. Той разгърна листа, позна почерка на майка си и видя датата — четири месеца преди неговото раждане. Това беше признание, адресирано до нейния съпруг, под което стояха два подписа.
Погледът на Артур бавно пропълзя надолу по листа, покрай нестройните букви, с които беше написано нейното име, към уверения, познат подпис: „Лоренцо Монтанели“. За момент той задържа очите си върху написаното и после, без да продума, отново сгъна листа и го остави. Джеймс се изправи и улови ръката на жена си.
— Хайде, Джулия, достатъчно. Слез вече долу. Късно е, а аз трябва да поговоря с Артур по работа. Това няма да бъде интересно за тебе.
Тя стрелна с поглед мъжа си, после Артур, който мълчеше, устремил очи в пода.
— Прилича на малоумен — прошепна тя.
Когато Джулия прибра шлейфа си и излезе от стаята, Джеймс затвори внимателно вратата и се върна на стола си до масата. Артур продължаваше да седи съвсем неподвижен и мълчалив.
— Артур — започна по-меко Джеймс, Джулия вече не беше тук, за да го чуе, — много съжалявам, че се случи така. Можеше и да не узнаеш това. Но станалото — станало. Доволен съм, че ти можеш така добре да се владееш. Джулия е малко, малко възбудена. Жените често… Както и да е, не искам да бъда много строг към тебе.
Той млъкна, за да види какво впечатление са направили на Артур учтивите му думи, но Артур седеше съвсем неподвижен. — но
— Разбира се, мое момче — продължи Джеймс след малко. това изобщо е една много печална история и най-добре е да не говорим за нея. Баща ми беше достатъчно велико душен!
да не се разведе с майка ти, когато тя му призна падението си. Той само поиска човекът, който я беше прелъстил, да напусне незабавно страната. Както знаеш, той отиде като мисионер в Китай. Лично аз съвсем не бях съгласен да имаш каквато и да е работа с него, когато се завърна, но баща ми най-после се съгласи той да ти бъде учител, при условие че никога няма да се опитва да вижда майка ти. Справедливостта изисква да ти кажа, че и двамата, струва ми се, не са нарушили това условие до края. Наистина много печална история, но…