Артур вдигна глава. Лицето му беше безжизнено, загубило всякакъв израз, и приличаше на восъчна маска.
— Не, не мислиш ли — каза тихо той, като започна странно да заеква, — чче… всичко това… е… ммного… смешно?
— Смешно? — Джеймс отдалечи стола си от масата и се втренчи в него, така вцепенен от смайване, че дори не се разсърди. — Смешно? Артур, полудя ли?
Артур изведнъж отметна глава назад и избухна в истеричен смях.
— Артур! — възкликна корабовладелецът, като се изправи с достойнство. — Поразен съм от твоето лекомислие.
Вместо отговор последва ново избухване на смях, тъй гръмогласен и неудържим, че дори Джеймс започна да се съмнява дали тук няма нещо повече от лекомислие.
— Също като истерична жена — промърмори той и като вдигна презрително рамене, започна нетърпеливо да се разхожда нагоре-надолу по стаята. — Слушай, Артур, ти си по-лош от Джулия. Престани да се смееш! Не мога да вися тук цяла нощ!
Все едно, че се беше обърнал към разпятието и го беше помолил да слезе от пиедестала си. Нито протестите, нито Увещанията достигаха до Артур. Той само се смееше, смееше се безкрай.
— Това е невероятно — каза Джеймс, като най-после престана да кръстосва стаята. — Очевидно ти си твърде много Развълнуван и не си с разума си тази вечер. Ако продължаващ така, с тебе не може да се води делови разговор. Ела при мене утре сутринта след закуска. А сега най-добре е да си легнеш. Лека нощ.
Джеймс излезе и затръшна вратата.
— Да видим какво става с истерията долу. — избъбри той, като слизаше шумно по стълбите. — Там вероятно ще има сълзи.
Безумният смях застина върху устните на Артур. Той грабна от масата чука и се спусна към разпятието.
Последвалият трясък изведнъж върна разсъдъка му. Бе застанал прав пред празния пиедестал, все още стиснал чука в ръката си, на пода, в краката му, бяха разпилени парчетата от разбития идол.
Артур захвърли чука.
— Колко лесно било! — каза той и се извърна. — А какъв идиот съм аз!
Той седна задъхан до масата и опря чело на ръцете си. После стана, отиде до умивалника и изля една кана студена вода на главата и лицето си. Успокоен, той се върна на предишното място и се замисли.
Ето за какво е било всичко! За тези лицемерни и робски душици, за тези неми и бездушни богове той беше изтърпял мъките на срама, гнева и отчаянието. Приготвил беше въже, искаше да се обеси заради един служител на църквата, който! се оказа лъжец. А не са ли всички те лъжци! Но с това свършено вече. Сега той е по-умен. Трябва само да се отърси от тези паразити и да започне нов живот.
В пристанището има много товарни кораби. Нищо по-лесно от това да се скрие в един от тях и да отпътува нанякъде — в Канада, Австралия, Южна Африка. Няма значение в коя страна — стига тя да е достатъчно далеч. Колкото за живота там — ще опита, не му ли хареса, ще потърси друго място.
Артур извади кесията си. Само тридесет и три паоли1. той имаше скъп часовник.На първо време ще му помогне. @Вт
——
’ Паола — италианска сребърна монета.
всеки случай това няма никакво значение — все ще помине някак. Но всички тези хора навярно ще започнат да го търсят, сигурно ще разпитват за него на пристанището. Не, той трябва да ги насочи на погрешна следа… нека помислят, че е умрял. Тогава ще бъда свободен, напълно свободен. Той тихичко се засмя, като си представи как Бартънови търсят трупа му. Каква комедия беше цялата тази история!
Артур взе лист хартия и написа първите думи, които му дойдоха на ум:
„Вярвах във вас като в бога. Но бог е идол, направен от глина, който аз мога да разбия с чук. А вие ме измамихте с една лъжа.“
Той сгъна листчето, адресира го за Монтанели, взе друг лист и написа:
„Търсете тялото ми в Дарсена1“.
После Артур нахлупи шапката си и излезе от стаята. Като мина край портрета на майка си, той се изсмя и сви рамене. Тя също го беше излъгала.
Той мина тихо по коридора, дръпна резето на вратата и се озова на голямото мрачно мраморно стълбище, където отекваше и най-малкият шум. Стълбището зееше пред краката му като черна яма, в която той се спущаше.
Артур прекоси предпазливо двора, страхуваше се да не събуди Джан Батиста, който спеше в приземния етаж. Бараката за дърва в задната част на двора имаше малък прозорец с решетка. Прозорецът гледаше към канала и беше на малко повече от четири фута над земята. Артур си спомни, че ръждясалата решетка беше счупена в единия край. Като я по-натиснеше, той можеше да направи достатъчно широк отвор, през който да се провре навън.