Выбрать главу

Решетката се оказа здрава и Артур нарани ръцете си и скъса ръкава на палтото си. Но това нямаше значение. Той огледа улицата. Не се виждаше никой. Само безмълвният канал се чернееше — грозен между две прави, хлъзгави стени. Непознатият свят може би щеше да се окаже една мрачна бездна, но той едва ли щеше да бъде по-празен и по-гнусен

——

1 Дарсена — мрежа от канали в Ливорно.

от мястото, което Артур напущаше. Нямаше за какво да съжалява, какво да си припомня. Той оставяше един отровен, нищожен, жалък свят, изпълнен с низки лъжи и лошо скроени измами, с вонящи блата, които не бяха дори достатъчно дълбоки, за да се удави човек в тях.

Артур тръгна по брега на канала и излезе на малкия площад пред двореца на Медичите. Тук Джема беше изтичала към него със светнало лице и протегнати ръце. Оттук започваха мокрите каменни стъпала, които водеха надолу към рова. А зад ивицата мръсна вода се възправяше намръщената крепост. Артур едва сега забеляза колко грохнала и грозна беше тя.

По тесните улици той стигна до Дарсена, свали шапката си и я хвърли във водата. Щяха да я намерят, разбира се, когато започнеха да търсят трупа му. После тръгна отново по брега, като се двоумеше какво да предприеме. Трябваше да измисли как да се скрие в някой кораб, но това не беше лесна работа. Единствената възможност беше да се добере до огромния стар вълнолом на Медичите. На самия му край имаше кръчма, там може би ще намери някой моряк, когото ще може да подкупи.

Но вратата на пристанището беше затворена. Как да влезе, как да мине край митническите чиновници? Парите му нямаше да стигнат за големия подкуп, който вероятно ще поискат, за да го пуснат нощно време и при това без паспорт. А можеха и да го познаят.

Когато минаваше край бронзовия паметник на „Четиримата маври“1, от една стара къща в отсрещната страна на Дарсена излезе някакъв човек и тръгна към моста. Артур се скри веднага в плътната сянка на паметника, сви се до него в мрачината и започна да наднича иззад пиедестала.

Беше мека пролетна нощ, топла и звездна. Водата се плискаше в каменните стени на дока и с шум, който напомняше тих смях, образуваше малки водовъртежи край стъпалата. Някъде наблизо бавно се поклащаше и скърцаше верига. Огромен железен кран стърчеше висок и тъжен в

——

’ Четиримата „маври“ — паметник на един от Медичите с четирима, направени от ронз маври, приковани към пиедестала.

мрачината. В трепкащия безкрай на звездното небе и бисерни облаци се възправяха черните фигури на окованите роби с техния напразен, страстен протест срещу безмилостната съдба.

Човекът вървеше несигурно по брега и пееше с пълен глас някаква английска улична песен. Очевидно беше моряк, който се връщаше от гуляй в някоя кръчма. Наоколо нямаше никой друг. Когато се приближи, Артур се изправи и застана насред пътя. Морякът прекъсна песента си, изруга и спря.

— Искам да ти кажа нещо — започна Артур на италиански. — Разбираш ли ме?

Човекът поклати глава.

— Не разбирам нищо от този брътвеж — каза той. — После, като заговори на развален френски език, попита сърдито: — Какво искаш? Защо не ме пуснеш да мина?

— Ела да се отдръпнем за малко от светлината. Искам да ти кажа нещо.

— А, ще ли ти се? Да се дръпнем от светлината! Имаш ли нож в джоба си?

— Не! Какво приказваш, човече! Не виждаш ли, че искам да ми помогнеш? Аз ще ти заплатя!

— Е? Какво? Облякъл се като конте… — обърна морякът на английски. Сега той отстъпи към сянката и се облегна на оградата на паметника. — Е — започна той отново на своя развален френски език, — какво искаш?

— Искам да замина оттук…

— А-ха! Беглец! Искаш да те скрия? Сигурно си направил някаква беля. Нож ли заби на някого, а? Такива са чужденците! И къде искаш да идеш? Предполагам, не в полицията?

Той се засмя пиянски и смигна с едното си око.

— От кой кораб си?

— От „Карлота“ — Ливорно — Буенос Айрес. На отиване носим дървено масло, а на връщане — кожи. Ето я там — и морякът посочи към пристанището, — отвратителна стара черупка.

— Буенос Айрес — добре! Можеш ли да ме скриеш някъде в кораба?

— Колко ще дадеш?

— Нямам много — само няколко паоли.

— Не. Няма да стане за по-малко от петдесет — и това е евтино за конте като тебе.