— Какво конте! Ако ти харесват моите дрехи, можем да си ги разменим. Не мога да ти дам повече пари, отколкото имам.
— Имаш часовник. Дай го.
Артур извади златен дамски часовник, емайлиран и изработен фино, с инициали „Г.Б.“ на задната страна. Той беше на майка му — но какво от това?
— А! — възкликна морякът, като хвърли бърз поглед на часовника. — Откраднат е, разбира се. Дай да го видя! Артур отдръпна ръката си.
— Не — каза той. — Ще ти го дам, като се качим на кораба, не по-рано.
— Ти все пак не си толкова глупав, колкото изглеждаш! Но обзалагам се, че това е първото ти приключение, а?
— Това си е моя работа. Ш-т! Пазачът иде!
Те се притаиха зад паметника, докато отмина пазачът. Тогава морякът се изправи, каза на Артур да го последва и тръгна напред, като се подсмиваше глупаво. Артур вървеше мълчаливо след него.
Морякът го отведе отново на малкото неправилно по форма площадче пред двореца на Медичите, спря в един тъмен ъгъл и избоботи, като вероятно предполагаше, че това е предпазлив шепот.
— Чакай тук! Войниците ще те видят, ако дойдеш по-нататък.
— Какво ще правиш?
— Ще ти потърся дрехи. Не мога да те отведа на кораба с тоя окървавен ръкав.
Артур погледна ръкава си — той беше разкъсан от решетката на прозореца. Кръвта от наранената му ръка беше го изцапала малко. Морякът очевидно го смяташе за убиец. Но нямаше никакво значение какво мислят хората.
След малко морякът се върна с вид на победител и с вързоп под мишницата.
— Преоблечи се, и то по-бързо — прошепна той. — Трябва да се връщам на кораба, а онзи стар евреин ме мота половин час с пазарлъци и спорове.
Артур се подчини, като потръпна от погнуса, обличайки чуждите дрехи. За щастие дрехите, макар от груб плат, бяха сравнително чисти. Когато той излезе на светло в новото си облекло, морякът с важността на пиян човек одобрително кимна с глава.
— Бива те — каза той. — Насам! И не вдигай шум.
Артур взе дрехите, които бе съблякъл, и тръгна след моряка по един лабиринт от извити канали и тъмни тесни улички, през средновековния краен квартал, който жителите на Ливорно наричат „Нова Венеция“. Тук-таме сред бедните къщурки и мръсни дворове се издигаха, самотно заградени от вонящи канали,мрачни стари дворци, които напразно искаха да изглеждат величествени както някога. Артур знаеше, че някои от тези улички са известни свърталища на крадци, убийци и контрабандисти, а други — просто на нещастието и мизерията.
Морякът се спря на едно мостче, огледа се да види не ги ли е забелязал някой и се спусна по каменните стъпала към малка площадка. Под мостчето имаше мръсна, стара и разнебитена лодка. Като заповяда грубо на Артур да скочи в лодката и да легне на дъното й, морякът седна при греблата и насочи лодката към входа на пристанището. Артур лежеше неподвижен на мокрите хлъзгави дъски, прикрит с дрехите, които морякът беше хвърлил върху му, и надничаше към познатите улици и къщи.
Най-после те минаха под един мост и навлязоха в онази част на канала, над която се издигаше крепостта. Масивните й стени израстваха от самата вода, широки в основата и все по-тесни нагоре, към мрачните кули. Колко здрави и заплашителни му се струваха те само преди няколко часа! А сега… Той се засмя тихо, легнал в дъното на лодката.
— Мълчи! — пошепна морякът. — И не си подавай главата! Митницата е наблизо.
Артур покри главата си с дрехите. След малко лодката спря пред няколко скачени с верига мачти, препречени през канала, за да преграждат тесния проход между митницата и стената на крепостта. От митницата излезе един сънлив чиновник с фенер в ръка и като се прозяваше, се наведе над водата.
— Паспортите, моля.
Морякът му подаде документите си, Артур, едва дишайки под дрехите, слушаше разговора.
— Хубаво време си избрал да се прибираш на кораба! — замърмори митничарят. — Сигурно си бил на гуляй, а? Какво има в лодката?
— Стари дрехи, евтино ги взех.
И морякът вдигна жилетката и я показа. Чиновникът спусна фенера си по-ниско и се наведе, като се взираше.
— Добре. Минавай.
Той вдигна преградата и лодката се плъзна бавно по тъмната развълнувана вода. Като се поотдалечиха, Артур се надигна и отметна дрехите.
— Ето го кораба — каза тихо морякът, след като беше гребал известно време мълчаливо. — Върви подире ми и си дръж езика.
Той се закатери към палубата на огромното тъмно чудовище, като ругаеше през зъби непохватността на сухопътните, макар че Артур, който беше доста ловък, по-малко от всеки друг заслужаваше такъв укор. Щом се изкачиха благополучно на палубата, те тръгнаха предпазливо между тъмните купчини от корабни въжа и машини и стигнаха най-после до един люк, който морякът повдигна внимателно.