— Слизай долу! — прошепна той. — Аз ще се върна след малко.
Трюмът беше не само влажен и тъмен, но и непоносимо вонящ. В първия миг Артур се отдръпна инстинктивно назад, задавен от миризмата на сурови кожи и гранясало масло. После си спомни за карцера, вдигна рамене и се спусна по стълбичката. Животът, изглежда, навсякъде беше еднакъв — грозен, мръсен, пълен с мерзост, срамни тайни и тъмни ъгли.
И все пак животът е живот и трябва да се изживее колкото може по-добре.
След няколко минути морякът се върна. В ръцете му имаше нещо, което Артур не можа да види добре в тъмнината.
— Е, дай ми сега часовника и парите. По-бързо! Като се възползува от тъмнината, Артур успя да си задържи няколко монети.
— Донеси ми нещо за ядене — каза той. — Умирам от глад.
— Донесъл съм ти. Ето!
Морякът му подаде една кана, няколко сухара и парче солена сланина.
— Сега слушай! Утре сутринта, когато митничарите дойдат за преглед, ще се скриеш в тази празна бъчва. Стой тихо като мишка, докато излезем в открито море. Аз ще ти обадя кога можеш да се покажеш. Но да знаеш, че капитанът ще ти даде да разбереш, като те види. Това е. Внимавай да не разлееш пиячката. Лека нощ!
Люкът се затвори и Артур, като нагласи скъпоценната „пиячка“ на сигурно място, се качи на един варел да си изяде сланината и сухара. После се сви на мръсния под и за първи път, откакто се помнеше, се приготви да спи, без да се е помолил. Край него в тъмнината се гонеха плъхове. Но нито тяхното непрестанно цвъртене, нито люлеенето на кораба, нито отвратителната миризма на масло, нито мисълта, че утре ще страда от морска болест, можаха да му попречат да заспи. За всичко това той се интересуваше толкова, колкото и за разбитите и развенчани идоли, които доскоро боготвореше, на които до вчера се кланяше.
ВТОРА ЧАСТ
ТРИНАДЕСЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО
ПЪРВА ГЛАВА
Една юлска вечер през 1846 година няколко души се събраха във Флоренция в дома на професор Фабрици да поговорят върху плановете за бъдещата политическа работа.
Някои от тях принадлежаха към партията на Мацини1 и не биха се примирили с нищо по-малко от една демократична република и обединена Италия. Други бяха конституционни монархисти и либерали от различни оттенъци. Но всички бяха единни в едно — в недоволството си от тосканската цензура. Няколко известни професори бяха свикали това събрание с надеждата, че поне по този въпрос представителите на различните партии могат да беседват един час, без да се карат.
Бяха изминали само две седмици от прочутата амнистия, която Пий IX2 даде при възшествието си на престола на политическите престъпници в Папската област3, но вълната от либерален възторг, предизвикана от това събитие, вече заливаше цяла Италия. В Тоскана неочакваната амнистия,
——
1 Мацини, Джузепе (1805–1872) — италиански дребнобуржоазен демократ, основател и водач на организацията „Млада Италия“.
2 Пий IX — римски папа от 1846 година. След възкачването си на престола провел известни либерални реформи, с цел да отдалечи опасността от революция и да спечели симпатиите на интелигенцията. Но по-късно, наплашен от революционните събития през 1848 година, той се върнал към обикновената реакционна политика на своите предшественици.
——
Папската област — обширна територия в средната част на Италия, поставена от Виенския конгрес (1815) под изключителния контрол на Ватикана.
Изглежда, бе повлияла дори на правителството. Фабрици и някои други видни флорентинци бяха сметнали, че моментът е благоприятен да се предприеме смел опит за реформиране законите на печата.
— Разбира се — бе казал драматургът Лега, когато за първи път се обсъждаше въпросът, — ще бъде невъзможно издаването на вестник, докато не се промени законът за печата; не трябва да се бърза с първия брой. Но сигурно вече ще можем да прокараме през цензурата няколко памфлета. Колкото по-рано направим това, толкова по-бързо ще постигнем изменение на закона.
Сега той обясняваше в библиотеката на Фабрици своята теория за линията, която в дадения момент трябва да следват писателителиберали.
— Не може да има никакво съмнение, че по някакъв начин ние трябва да се възползуваме от създалото се положение — заговори с провлечен глас един от присъствуващите, адвокат с посивели коси. — Едва ли ще ни се удаде по-подходящ момент за прокарването на сериозни реформи. Но аз се съмнявам в ползата от памфлетите. Те само ще раздразнят и уплашат правителството, вместо да го спечелят на наша страна, към което ние всъщност се стремим. Ако веднъж властите започнат да ни смятат за опасни агитатори, ние не ще можем да се надяваме на тяхната помощ.