2 Грегорианци — католическа организация, неодобряваща политиката на новия папа.
3 Санфедисти — поддръжници на съвместните действия на папата и Австрия срещу националноосвободителното движение.
нашите петиции, докато Ламбручини1 и неговата сган убедят великия херцог да ни постави изцяло под властта на езуитите и да изпрати няколко австрийски хусари да патрулират по улиците и пазят реда — или ще ги изпреварим, като се възползуваме от временното им смущение и нанесем първия удар?
— Кажете, най-напред какъв удар предлагате?
— Предлагам да започнем организирана пропаганда и агитация срещу езуитите.
— Всъщност — обявяване на война с пропагандни материали?
— Да, ще разобличаваме интригите им, ще разкриваме техните тайни, ще призоваваме народа да се обедини на борба срещу езуитите.
— Но тук няма езуити за разобличаване.
— Няма ли? Почакайте три месеца и ще видите колко много ще има и тук. Тогава ще бъде твърде късно да се отървем от тях.
— Но нали, за да се вдигне градът срещу езуитите, ще трябва да се говори направо. Ако постъпите така, как ще избегнете цензурата?
— Защо ще я избягвам. Просто няма да се съобразявам с нея.
— Ще печатате памфлетите анонимно? Всичко това е много хубаво, но истината е, че ние всички сме имали достатъчно работа с тайни печатници и знаем…
— Нямах това предвид. Аз бих печатал памфлетите открито, с нашите имена и адреси. А те, ако посмеят, нека ни преследват.
— Съвсем налудничав проект — възкликна Грасини. — Това означава просто от глупост да си сложиш сам главата в устата на лъва.
— О, няма защо да се плашите — прекъсна го рязко Гали, — никой не иска от вас да отидете в затвора заради нашите памфлети.
— Бъдете по-въздържан, Гали! — каза Рикардо. — Тук не
——
1 Ламбручини — кардинал, държавен секретар при предшественика на Пий IX, папа Григорий, оказвал помощ на австрийците и сам се опирал на тях в борбата си
срещу италианския народ.
става дума за страх. Ние всички като тебе сме готови да отидем в затвора, стига да спечелим нещо от това, но да се излагаш на опасност за нищо, е просто детинщина. Лично аз имам една поправка към направеното предложение.
— Каква?
— Мисля, че можем да намерим такъв начин на предпазлива борба с езуитите, че да избегнем сблъскването с цензурата.
— Не виждам как бихте го постигнали.
— Струва ми се, че е възможно да забулим онова, което има да кажем, в такава форма, че…
— Че цензурата да не го разбере? А ще очаквате от бедния занаятчия или работник с невежеството и глупостта си да вникне в смисъла му. Това не звучи много практично.
— Какво мислите вие, Мартини — попита професорът, като се обърна към седналия до него широкоплещест човек с голяма черна брада.
— Въздържам се да изкажа мнението си. Нужни ми са още факти. Трябва да се направят редица опити, да се види какво ще излезе от тях.
— Аз бих искал да чуя какво ще каже синьора Бола. Нейните предложения винаги са ценни.
Погледите на всички се обърнаха към единствената жена в стаята, която, седнала на дивана и подпряла с ръка главата си, слушаше мълчаливо спора. Тя имаше дълбоки, замислени черни очи, но сега, когато вдигна поглед, в тях съвсем видимо трепна насмешливо пламъче.
— Боя се, че няма да се съглася с нито един от вас — каза тя.
— Както обикновено, но най-лошото е, че винаги сте права — подметна Рикардо.
— Съвършено вярно е, че трябва да се борим по някакъв начин с езуитите. Ако с едно оръжие не успеем, трябва да използуваме друго. Предизвикателството е слабо оръжие, а бягството показва липса на гъвкавост. Колкото до петициите — това са просто детски играчки.
— Надявам се, синьора — намеси се със сериозен вид Грасини, — че не препоръчвате такива методи като… като убийството?
Мартини подръпна големите си мустаци, а Гали направо се разсмя. Дори сериозната млада жена не можа да сдържи усмивката си.
— Повярвайте — каза тя, — ако бях дотолкова кръвожадна, че да мисля за такива неща, нямаше да бъда толкова наивна да говоря за тях. Най-смъртоносното оръжие, което познавам, е осмиването. Успеем ли веднъж да направим езуитите смешни, да накараме хората да се присмиват на тях и техните искания, ние ще ги победим без кръвопролития.
— Мисля, че имате право в това отношение — каза Фабрици, — но не виждам как ще се осъществи това.
— Защо да не можем да го осъществим? — попита Мартини. — Сатирата по-лесно ще мине през цензурата, отколкото сериозната статия. А ако трябва да се пише алегорично, средният читател по-лесно ще открие двойния смисъл в една на пръв поглед безобидна шега, отколкото в научния или икономически трактат.