— Какво предлагате, синьора: да се пишат сатирични памфлети или да се опитаме да издаваме хумористичен вестник? Сигурен съм, че цензурата никога няма да разреши второто.
— Нямам предвид точно това. Вярвам, че серия от малки сатирични листове в стихове или проза, продавани съвсем евтино или разпространявани безплатно по улиците, ще свършат много полезна работа. Ако намерим остроумен художник, който да вникне в замисъла ни, можем да ги направим и илюстровани.
— Чудесна идея, стига само да може да се осъществи. Заемем ли се с подобно нещо, то трябва да бъде извършено добре. Нужен ни е първокласен сатирик. А откъде ще го вземем?
— Вие добре знаете — прибави Лега, — че повечето от нас са сериозни писатели. Колкото и да уважавам присъствуващите тук, страхувам се, че опитът ни да бъдем хумористи би приличал много на слон, който се мъчи да танцува тарантела1.
— Съвсем не предлагам да се хвърлим в работа, която не е
——
1 Тарантела — народен италиански танц, изпълняван в много бърз ритъм.
по силите ни. Мисълта ми е, че трябва да се опитаме да намерим един наистина талантлив сатирик — без съмнение такъв все има някъде в Италия — и да го снабдим с необходимите средства. Разбира се, ние трябва да познаваме човека и да сме сигурни, че ще следва линията, по която ще се споразумеем.
— Но къде ще го намерим? Аз мога да преброя върху пръстите на едната си ръка сатириците, които действително имат талант, но никого от тях не можем да привлечем. Джусти1 няма да приеме — той и без това е достатъчно зает. В Ломбардия има един или двама добри писатели, но те пишат на милански диалект…
— Освен това — каза Грасини — на народа в Тоскана трябва да се влияе с по-добри средства. Аз съм сигурен, че най-малко ще се сметне като липса на политически savoir faire2’, ако третираме такъв сериозен въпрос като гражданската и религиозна свобода в шеговита форма. Флоренция не е като Лондон — с множество фабрики и хора, които трупат пари, нито като Париж — свърталище на безделието и разкоша. Това е град с велика история…
— Такава беше и Атина — с усмивка го прекъсна синьора Бола, — но гражданите й бяха позадрямали и се нуждаеха от стършел, който да ги пробуди…
Рикардо удари с ръка по масата.
— Как не помислихме за Стършела! Това е човекът, който, ни е нужен.
— Кой е той?
— Стършелът — Феличе Риварес. Не си ли го спомняте Един от хората на Муратори3, които преди три години слязоха от Апенините.
— Вие ги познавахте, нали? Спомням си, че пътувахте тях, когато заминаха за Париж.
— Да. Аз отидох чак до Ливорно да изпратя Риварес
——
Джуст и — италиански поет и сатирик. През тридесетте години на 19 в. със своия
сатири той бичувал австрийските подтисници и призовавал към политическо единство.
2 Savoir faire (фр.) — тука — такт.
3 Муратори — двама братя, ръководители на неуспешно въстание в Папската област.
Марсилия. Той не искаше да се установи в Тоскана. Каза, че след неуспеха на въстанието нищо друго не му е останало, освен да се смее и затова намери, че е най-добре да отиде в Париж. Без съмнение и той е мислел като синьор Грасини, че Тоскана не е подходящо място за смеха. Но аз съм почти сигурен, че ако го повикаме сега, когато има какво да се върши в Италия, той би се върнал.
— Какво име споменахте?
— Риварес. Мисля, че е бразилец. Във всеки случай знам, че е живял в Бразилия. Той е един от най-остроумните хора, които съм срещал някога. През онази седмица в Ливорно съвсем не ни беше до веселба. Стигаше само да погледнеш бедния Ламбертини, за да ти се свие сърцето от мъка. Но когато Риварес беше в стаята, човек не можеше да не се смее. Това беше един безконечен фойерверк от шеги. На лицето си имаше страшна рана от саблен удар. Спомням си, че я шихме. Странен човек е той. Но аз съм убеден, че някои от тия бедни момчета не изпаднаха в пълно отчаяние само благодарение на остроумието му.
— Това ли е човекът, който пише политически статии във френските вестници под псевдонима Стършел?
— Да. Най-вече къси статийки ц хумористични фейлетони. Апенинските контрабандисти го нарекоха „Стършел“ заради хапливия му език и оттогава той се подписва с това име.
— Знам нещо за този господин — бавно и с важен вид се намеси в разговора Грасини — и не мога да кажа, че онова, което съм чул, говори в негова полза. Той безспорно притежава известно остроумие, външно и повърхностно, но аз мисля, че способностите му се преувеличават. Възможно е да не му липсва и смелост. Но смятам, че репутацията му в Париж и Виена съвсем не е безукорна. Изглежда, че господин с… хм… много приключения и неизвестно минало. Казват, че той бил прибран по милост от експедицията на Дюпре1 някъде в джунглите на тропическа Южна Америка в невъобразимо окаяно състояние и съвсем подивял. Струва ми се, че той никога не е обяснил задоволително как е стигнал до такова