джобовете си с провизии и патрони и офейкал…
— А, ето листа, който търсех — обади се Фабрици. — „Феличе Риварес, наречен Стършел. Възраст — около 30 години; месторождение и родители — неизвестни, вероятно — южноамериканец; професия — журналист. Нисък: чернокос; черна брада; мургав; очи — сини; чело — високо; нос, уста, брадичка…“ Да, ето: „Особени белези — куца с десния крак; лявата му ръка е осакатена и без два пръста; на лицето си има белег от неотдавнашно нараняване със сабя; заеква“. А по-надолу има забележка: „Изкусен стрелец; да се внимава при арестуването му“.
— Чудно как е могъл да измами ловната група при такъв внушителен списък на отличителните му белези!
— Безспорно само смелостта му го е спасила. Ако у някого се е появило подозрение — той би бил загубен. Но той умее да си придаде такъв невинен и внушаващ доверие вид. когато пожелае, че може да се измъкне от всяко положение… Е, господа, какво мислите за направеното предложение? Излиза, че Риварес е доста добре известен на някои от нас. Да му съобщим ли, че бихме се радвали да дойде тук и да ни помогне, или не?
— Мисля — каза Фабрици, — че е добре първо да му загатнем за нашия план и да видим дали е склонен да приеме предложението ни.
— Можете да бъдете сигурни, че ще приеме, щом става въпрос за борба срещу езуитите. Не съм срещал по-непримирим антиклерикал от него — той е просто болен на тая тема.
— Значи вие ще му пишете, Рикардо?
— Разбира се. Чакайте да си припомня къде е той сега. Ако не се лъжа — в Швейцария. Неспокоен дух — постоянно се движи! Колкото за памфлетите… ?
Отново започна дълъг и оживен спор. Когато най-после всички почнаха да се разотиват, Мартини се приближи до мълчаливата млада жена.
— Аз ще ви изпратя, Джема.
— Благодаря. Искам да поговоря с вас по работа.
— Някаква неприятност с адресите? — запита той тихо.
— Нещо сериозно. Но мисля, че е време да направим някои промени. Тази седмица са задържали в пощата две писма. В тях нямаше нищо важно, а и задържането им може би е случайно, но не бива да рискуваме. Ако полицията е заподозряла някои от нашите адреси, ще трябва да ги променим незабавно.
— Ще дойда утре да помислим по този въпрос. А сега не искам да говорим за работата — изглеждате уморена.
— Не, не съм уморена.
— Тогава пак сте разстроена от нещо.
— Не, не особено.
ВТОРА ГЛАВА
— В къщи ли е госпожата, Кети?
— Да, сър; облича се. Заповядайте в гостната, тя сега ще слезе.
Кети посрещна гостенина весело и дружелюбно, както подобава на една девонширска1 девойка. Тя особено обичаше Мартини. Той говореше английски, наистина като чужденец, но все пак доста добре; той никога не оставаше до един часа през нощта, когато госпожата е вече уморена, и не разискваше политиката на висок глас, както правеха някои от посетителите. И най-важното — той беше дошъл в Девоншир, за да помогне на госпожата, когато я беше сполетяло нещастие, когато детенцето й почина, а мъжът й умираше. Оттогава този едър, несръчен и мълчалив човек беше за Кети „член на семейството“ също така, както и мързеливият черен котарак Пашт, който се бе вече настанил на коляното му. От своя страна Пашт смяташе Мартини за полезна домашна мебел. Този гост никога не го настъпваше по опашката, не пухкаше тютюнев дим в очите му, нито му додяваше по някакъв начин. Той се държеше така, както подхожда на едно двукрако същество позволяваше на Пашт да легне и търка на удобното му к
——
Девоншир — графство в Англия
коляно, а когато седнеше на масата, не забравяше, че за един котарак не е никак интересно да наблюдава отстрани как хората ядат риба. Тяхното приятелство бе започнало отдавна. Някога, когато Пашт беше още малко котенце, а тежко болната му господарка не можеше да мисли за него, Мартини го бе взел под свое покровителство и го донесе тук, свит в една кошница, чак от Англия. Котаракът се беше убедил от дълъг опит, че този недодялан човек, който приличаше на мечка, е верен приятел.
— Колко удобно сте се разположили вие двамата — каза Джема, влизайки в стаята. — Човек ще помисли, че смятате да прекарате така цялата вечер.
Мартини внимателно свали котарака от коляното си.
— Дойдох по-рано — каза той — с надеждата, че ще ми дадете чашка чай, преди да тръгнем. У Грасини сигурно ще се събере страшно много народ, но едва ли ще има свястна вечеря — никога не можеш да си хапнеш добре в тези модни къщи.
— Хайде, хайде! — засмя се Джема. — Не ставайте лош като Гали. Бедният Грасини има достатъчно свои грехове — защо трябва да отговаря и за това, че жена му е лоша домакиня? А чаят ще стане веднага. Кети е направила девонширски кекс нарочно за вас.