— Не мога да споря с тебе тази вечер — каза той. — Това е така неочаквано за мене, не съм подготвен, нужно ми е време, за да размисля. Друг път ще поговорим повече. Но засега искам да запомниш едно — ако се случи нещо с теб, ако… умреш, не бих го понесъл.
— Padre…
— Не, остави ме да довърша това, което искам да ти кажа.
Говорих ти веднъж, че нямам никого на света освен тебе. Ти едва ли разбираш напълно какво значи това. Трудно е, когато човек е толкова млад; на твоите години и аз не бих разбрал. Артур, за мене ти си като… като… мой собствен син. Разбираш ли? Ти си светлина за очите ми, утеха за сърцето ми. Бих дал всичко, за да те предпазя от погрешна стъпка, за да не разбиеш живота си. Но не мога да сторя нищо. Не искам обещания от тебе. Искам само да запомниш това и да бъдеш предпазлив. Мисли добре, преди да направиш непоправима крачка — заради мене и заради майка си на небето.
— Ще мисля… и… padre, молете се за мене и за Италия.
Той коленичи мълчаливо и Монтанели също така мълчаливо сложи десницата си върху склонената глава. Миг след това Артур се изправи, целуна ръка и тръгна тихо през росната трева. Монтанели остана сам под магнолията, загледан в мрака право пред себе си.
„Божият гняв — помисли той — се изсипа върху ми, така както някога върху Давид. Към мене, който оскверних неговото светилище и носех в опетнените си ръце тялото на спасителя, бог бе много търпелив. Но сега часът удари. «Защото ти съгреши тайно, аз ще те накажа пред очите на целия Израел и пред слънцето; детето, което ще ти се роди, ще умре.»“
ВТОРА ГЛАВА
Мистър Джеймс Бартън не беше никак доволен от намерението на младия си доведен брат „да скита из Швейцария“ с Монтанели. Но да забрани една невинна ботаническа разходка с възрастен професор по богословие, положително би се сторило на Артур, който не знаеше истинската причина на забраната, глупаво и деспотично. Той веднага би отдал това на религиозни или расови предразсъдъци. А Бартънови се гордееха със своята веротърпимост. В тяхното семейство на корабовладелци всички бяха убедени протестанти и консерватори още от времето, когато бе основана фирмата „Бартън и синове, ЛондонЛиворно“, а това беше преди повече от един век. Но те смятаха, че добрият англичанин трябва да бъде коректен дори в отношенията си с паписти1. И когато главата на семейството, дотегнало му да бъде вдовец, се ожени за хубавата католичка, гувернантка на малките му деца, двамата по-възрастни сина, Джеймс и Томас, се примириха с волята на провидението, колкото и да им беше неприятно присъствието на мащехата, почти на техните години. След смъртта на бащата и без това натегнатото положение се усложни още повече с женитбата на най-големия брат. Но докато Гладис беше жива, двамата братя се бяха старали честно да я защищават от безмилостния език на Джулия и да изпълняват така, както те разбираха дълга си към Артур. Те дори не се стараеха да скрият, че не обичат момчето и великодушието им към него се изразяваше главно в това, че му даваха щедро пари за харчлък и му позволяваха да върши, каквото си иска.
В отговор на своето писмо Артур получи чек, с който да покрие разноските си, и хладното известие, че може да прекара ваканцията, както желае. Той похарчи половината от парите за ботанически книги и папки за хербарии и тръгна с отеца на първото си пътешествие из Алпите.
Артур отдавна не беше виждал Монтанели в такова добро настроение. След първото сътресение от разговора в градината той постепенно беше възстановил душевното си равновесие и сега гледаше на случилото се много по-спокойно. Артур беше твърде млад и неопитен, решението му едва ли можеше да се смята за окончателно. Все още имаше възможност чрез внимателно убеждаване и разумни доводи да се отклони от опасната пътека, която едва беше поел.
Те възнамеряваха да останат в Женева няколко дни, но още като видя ослепително белите улици и прашните, препълнени с туристи алеи, Артур се намръщи. Монтанели го наблюдаваше с любопитство и стаена усмивка.
— Не ти ли харесва тука, carino?
— Не знам. Очаквах съвсем друго. Да, езерото е красиво,
——
’ Така протестантите са наричали презрително католиците.
харесват ми и онези хълмове. — Те стояха на острова на Русо1 и Артур посочи дългите строги очертания на Савойските Алпи. — Но градът изглежда тъй бездушен и пригладен, някак… протестантски; в него има нещо самодоволно. Не, не ми се харесва, напомня ми на Джулия. Монтанели се засмя:
— Бедно момче, какво нещастие! Но ние сме дошли за собствено удоволствие, тъй че няма защо да оставаме тук. Какво ще кажеш, ако днес се разходим с лодка по езерото, а утре се изкачим на планината?