— Не! — отговори Джема. — Иска ми се да се поразходим, ако имате време, но не към хълмовете. Нека вървим край Арно1. Монтанели ще мине оттук на връщане от черквата, а и аз като Грасини искам да видя тази знаменитост.
— Че нали току-що го видяхте.
— Не отблизо. В катедралата имаше толкова народ, а когато-
——
1 Арно — река, която минава през град Флоренция.
мина с каляската, беше гърбом към нас. Ако идем към моста, непременно ще го видим — той е отседнал наблизо, край Арно.
— Но какво е това внезапно желание да видите Монтанели? Вие никога не сте се интересували от прочути проповедници.
— Интересувам се не от проповедника, а от човека. Искам да видя колко се е променил от последния път, когато го срещнах.
— Кога беше това?
— Два дни след смъртта на Артур.
Мартини я погледна тревожно. Те бяха излезли край Арно и сега Джема гледаше водата с оня разсеян и нищо невиждаш поглед, който той никак не обичаше.
— Джема, мила — каза той след малко, — нима тази печална история ще ви преследва цял живот? Всеки е правил грешки на седемнадесет години.
— Не всеки от нас на седемнадесет години е убил най-скъпия си приятел — отговори тя унило и като се облегна на каменния парапет на моста, погледна към реката.
Мартини замълча. Той почти се страхуваше да й говори, когато тя изпаднеше в такова състояние.
— Не мога да погледна водата, без да си спомня — каза тя и бавно вдигна очи. По тялото й премина нервна тръпка. — Нека походим още малко, Чезаре, студено е, когато се стои на едно място.
Те минаха по моста мълчаливо и тръгнаха нагоре по реката. След малко тя заговори отново:
— Какъв прекрасен глас има този човек! В него има нещо, което не съм доловила в друг човешки глас. Струва ми се, че тук се крие половината от тайната на неговото обаяние.!
— Чудесен глас — потвърди Мартини, като се улови за новата тема на разговор с надежда да откъсне Джема отЁ ужасния спомен, събуден от реката. — Независимо от гласа му, той е един от най-добрите проповедници, които съм слушал, но мисля, че тайната на обаянието му се крие по-дълбоко — в начина на живот, който тъй много го отличава от останалите духовници. Не знам дали бихте намерили поне
един друг висш сановник в цялата италианска църква — освен самия папа — с толкова неопетнена репутация. Спомням си, че миналата година, когато бях в Романя и минах през неговата епархия, видях как сурови планинци чакат на дъжда само за да го видят или да се докоснат до дрехата му. Там го почитат почти като светец, а това е много, защото хората в оня край мразят всеки, който носи расо. Казах на един стар селянин — истински контрабандист, — че ми прави впечатление предаността им към епископа, а той ми отговори: „Ние не обичаме поповете, защото са лъжци. Обичаме само монсиньор Монтанели. Той никога не е излъгал или постъпил несправедливо.“
— Чудя се — каза Джема сякаш на себе си — дали той знае какво мислят хората за него.
— Защо да не знае? Смятате, че това не е вярно?
— Аз знам. че не е вярно.
— Откъде знаете?
— Той сам ми каза.
— Той? Монтанели? Джема, какво искате да кажете?
Тя вдигна косата, паднала на челото й, и се обърна към Мартини. Те спряха отново. Той се облегна на парапета, а Джема започна бавно да чертае линии по земята с върха на чадъра си.
— Чезаре, ние сме приятели от толкова години, а аз никога не съм ви разказвала какво всъщност се случи с Артур.
— Няма нужда да ми казвате, мила — прекъсна я той бързо. — Аз вече знам всичко.
— От Джовани?
— Да. Преди смъртта си той ми разправи това една нощ, докато седях при него. Той каза… Джема, сега, когато стана дума за това, по-добре е да не крия истината… Той каза, че вие постоянно се измъчвате от спомена за този нещастен случай и ме помоли да ви бъда другар, да се старая да ви отвличам от тези мисли. И аз съм се старал, мила, макар че може би безуспешно.
— Зная — отговори тя тихо и вдигна за миг очите си. — Трудно щеше да ми бъде без вашата дружба. Но Джовани не ви е казал за монсиньор Монтанели, нали?
— Не, аз не знаех, че той има нещо общо с тази история. Джовани ми разказа за шпионина и за…
— За това, че аз ударих Артур и той се удави. А аз ще ви кажа за Монтанели.
Те се върнаха към моста, по който трябваше да мине каляската на кардинала. Джема заговори, като не откъсваше очи от водата.
— По онова време Монтанели беше каноник и ректор на духовната семинария в Пиза. Преподаваше уроци по философия на Артур, а и по-късно, когато Артур постъпи в университета, продължи да се занимава с него. Те бяха много привързани един към друг и приличаха по-скоро на двама влюбени, отколкото на учител и ученик. Артур боготвореше дори земята, до която се докосваше Монтанели. Помня как веднъж ми каза, че ако загуби своя „padre“ — той винаги така наричаше Монтанели — ще се удави… Вие знаете историята с шпионина. На другия ден баща ми и Бартънови — заварените братя на Артур, ужасни хора — търсиха трупа в пристанището чак до вечерта, а аз седях сама в стаята си и мислех за своята постъпка…