Тя поспря за миг и продължи отново:
— Късно вечерта баща ми дойде при мене и каза: „Джема, детето ми, слез долу, искам да се видиш с един човек“. И когато слязохме, намерих в кабинета един студент от групата — разтреперан и бял като платно. Той ни каза за второто писмо на Джовани от затвора. В него се съобщавало, че той научил от надзирателя за Карди, който през време на изповед изтръгнал признание от Артур. Помня, че студентът ми каза: „Сега имаме една утеха — знаем, че Артур е невинен“. Татко държеше ръцете ми и се мъчеше да ме успокои — той тогава не знаеше за плесницата. Аз отново се качих в стаята си и седях цяла нощ сама. На сутринта баща ми и Бартънови отидоха пак на пристанището. Те още се надяваха да открият трупът!
— Но не можаха да го намерят, нали?
— Не, навярно водата го е изхвърлила в морето, но те не губеха надежда. Бях сама в стаята си, когато прислужницата ми каза, че един свещеник е идвал, но като разбрал, че баща ми е на пристанището, си отишъл. Сетих се, че е Монтанели,
изтичах през задния вход и го настигнах при вратата на градината. Когато му казах: „Каноник Монтанели, искам да поговоря с вас“, той се спря и зачака мълчаливо. Ах. Чезаре. ако бяхте видели лицето му! Месеци наред неможех да го забравя! Казах му: „Аз съм дъщерята на доктор Уорън, дойдох да ви призная, че аз убих Артур“. Разказах му всичко, а той стоеше и слушаше като вкаменен. Когато свърших, проговори: „Нека се успокои сърцето ти, мое дете. Не ти, а аз съм неговият убиец, защото аз го измамих и той разбра това“. После се обърна и излезе, без да каже ни дума повече.
— И после?
— Не знам какво е станало с него след това. Същата вечер научих, че е припаднал на улицата и го занесли в една къща близо до пристанището. Нищо повече не знам. Баща ми правеше всичко, което е възможно, за мене. Като му разказах какво съм направила, той остави работата си и веднага ме отведе в Англия, където нищо нямаше да ми напомня за случилото се. Страхуваше се да не би и аз да свърша във водата и по едно време наистина не бях далеч от тази мисъл. Но после, знаете, когато разбрахме, че баща ми е болен от рак, аз трябваше да дойда на себе си — нямаше кой друг да го гледа. След смъртта му децата останаха на моите ръце, докато по-големият ми брат ги прибра в своя дом. А после дойде Джовани, Знаете ли, отначало ние просто се страхувахме да се срещнем:м — този ужасен спомен беше винаги между нас. Той така много се измъчваше: за своята отговорност за това нещастно негово писмо от затвора. Но струва ми се, че точно общата скръб ни сближи.
Мартини се усмихна и поклати глава.
— Може да е било така за вас — каза той, — но Джовани беше решил за себе си още от първата ви среща. Спомням си връщането му в Милано след първото му посещение в Ливорно. Той така бълнуваше за вас, та ми се струваше, че ще се поболея от приказките му за англичанката Джема. Дори мислех, че ще ви намразя. А, ето кардинала!
Каляската мина по моста и спря пред една голяма къща на брега на Арно. Монтанели се беше облегнал на възглавниците, сякаш бе много уморен и не се интересуваше вече от въодушевената тълпа, събрала се пред входа, за да го види. Вдъхновението, което озаряваше лицето му в катедралата, беше угаснало и сега, на слънчевата светлина, ясно личаха следите на грижи и умора. Когато той слезе от каляската и отмина към къщата с тежката и унила походка на уморената и грижовна старост, Джема се обърна и тръгна бавно към моста. В лицето й за миг сякаш се бе отразил неговият повехнал и безнадежден израз. Мартини вървеше до нея мълчаливо.
— Често съм се чудела — почна Джема след малко — какво искаше да каже той, когато говореше, че го е измамил. Понякога ми е идвало на ум…
— Да?
— Това е твърде странно, но те двамата тъй много си приличаха.
— Кои?
— Артур и Монтанели. И не само аз бях забелязала това. А и в отношенията между членовете на семейството имаше нещо загадъчно. Мисис Бартън. майката на Артур, беше най-милата жена, която съм виждала. И тя имаше такова одухотворено лице като Артур, а мисля, че и по характер си приличаха. Но тя винаги изглеждаше някак уплашена, като престъпник, хванат на местопрестъплението. А жената на заварения й син се отнасяше с нея така. както човек не би се отнасял с кучето си. Самият Артур поразително се отличаваше от тези вулгарни Бартънови. В детските години, разбира се, много неща се приемат безкритично, но по-късно често съм си мислила дали всъщност Артур беше от Бартънови.