— Може би той е научил нещо за майка си и в действителност това е станало причина за самоубийството му, а съвсем не историята с Карди — прекъсна я Мартини. Това беше единствената утеха, която му дойде на ум.
Джема поклати глава.
— Ако бяхте видели лицето му, след като го ударих, нямаше да мислите така, Чезаре. Може би е истина моето предложение за Монтанели, вероятно е истина… Но и това, което аз сторих, е вече сторено.
Те повървяха известно време мълчаливо.
— Мила моя — каза Мартини най-после, — ако имаше начин да се промени нещо, което е вече извършено, би си струвало да размишляваме върху старите си грешки. Но щом няма, нека оставим мъртвите на мира. Тази история е ужасна и все пак бедният младеж е по-щастлив от мнозина, които останаха живи — от тези, които сега са в изгнание или по затворите. За тях трябва да мислим; ние нямаме право да разкъсваме сърцата си от скръб по мъртвите. Спомнете си какво казва вашият любим Шели: „Миналото принадлежи на смъртта, бъдещето е твое“. Използувайте го, докато е още ваше, и не мислете за лошото, което сте направили някога, а за хубавото, което можете да направите сега.
Искрено загрижен, Мартини неусетно беше хванал ръката на Джема, но той я пусна веднага и се отдръпна, щом чу един тих, студен и провлечен глас зад гърба си.
— Монсиньор Монтанннели — казваше този унил глас — е безспорно такъв, какъвто казвате вие, драги докторе. Той дори е прекалено добър за този грешен свят и би трябвало да бъде любезно отправен към отвъдния. Сигурен съм, че той там ще произведе също такава сензация, както и тук. Там навярно има много стари духове, които още никога не са виждали такава рядкост — честен кардинал. А духовете особено много обичат новостите…
— Откъде знаете? — попита гласът на доктор Рикардо с едва сдържано раздразнение.
— От светото писание, драги господине. Според евангелието, ако може да му се вярва, дори и най-уважаваният от духовете е имал склонност към странните съчетания. А ккардинал и честност — това е според мене едно доста странно съчетание, несъвместимо като например раци с мед… А, синьор Мартини и синьора Бола! След дъжда сега времето е чудесно, нали? Чухте ли новия Савонарола1?
Мартини се обърна рязко. Стършелът с пура в уста и с оранжерийно цвете на петлицата беше протегнал тънката си ръка в елегантна ръкавица. Сега, когато слънцето блестеше в
——
Савонарола, Джироламо (1452–1498) — флорентински проповедник, известен с ораторския си талант.
безукорно лъснатите му обуща и отблясъците на водата играеха по усмихнатото му лице, той се стори на Мартини по-малко недъгав и по-самонадеян отвсякога. Те се ръкуваха — единият дружески, а другият — с нежелание, когато Рикардо изведнъж извика:
— Синьора Бола не е добре!
Тя беше така пребледняла, че лицето й, засенчено от шапката, изглеждаше почти восъчно, а панделките на шията й се движеха в такт с биенето на сърцето й.
— Ще се прибера в къщи — едва можа да каже тя.
Извикаха карета и Мартини седна до Джема, за да я изпрати. Стършелът се беше навел да оправи дрехата й, която висеше над колелото, и когато повдигна внезапно очи към лицето на Джема, Мартини видя как тя се отдръпна ужасена.
— Джема, какво ви е? — попита той на английски, когато потеглиха. — Какво ви каза този негодник?
— Нищо, Чезаре. Той няма никаква вина. Аз… аз се изплаших…
— Изплашихте се?
— Да, стори ми се…
Тя покри очите си с ръка и Мартини почака мълчаливо, докато дойде отново на себе си. Лицето й вече добиваше естествения си цвят.
— Вие сте напълно прав — каза тя най-после, като се обърна към Мартини и заговори с обикновения си глас. — Да се връщаме към страшното минало е съвсем безполезно. Това така разстройва нервите, че започваш да си представяш най-невероятни неща. Никога вече няма да говорим по този въпрос, Чезаре, защото ще започна да намирам сходство с Артур у всеки срещнат. Това е нещо като халюцинация, някакъв кошмар посред бял ден. Преди малко, когато това ужасно конте се приближи до мене, си представих, че виждам Артур.
ПЕТА ГЛАВА
Стършелът положително умееше да си създава лични врагове. Той беше пристигнал във Флоренция през август, а до края на октомври три четвърти от членовете на комитета, който го бе поканил, споделяха мнението на Мартини. Дори и почитателите му сега се дразнеха от неговите яростни нападки срещу Монтанели. А и Гали, който в началото беше склонен да одобрява всичко, което остроумният сатирик пише и върши, започна с прискърбие да признава, че е по-добре Монтанели да се остави на мира. „Почтени кардинали не се срещат толкова често. С тях трябва да се отнасяме по-учтиво.“