— Но, padre, нали вие искахте да постоим тук?
— Мое мило момче, аз съм виждал всички тези места много пъти. Най-добрата почивка за мене ще бъде да знам, че ти си доволен. Къде би желал да отидем?
— Ако за вас наистина е все едно, бих искал да вървим по реката чак до изворите й.
— По Рона?
— Не, по Арва, тя тече тъй бързо!
— Тогава ще отидем в Шамони2.
Целия следобед те се разхождаха с малка платноходка. Красивото езеро направи много по-слабо впечатление на Артур от сивата, мътна Арва. Той беше израсъл край Средиземно море и беше свикнал със сините къдри на вълните. Но за него бързите води имаха особено очарование и стремителният бяг на потока, идващ от ледника, го довеждаше до възторг.
— Ето това. е река! — каза той.
На следния ден рано сутринта те се отправиха за Шамони. Докато пътуваха през плодородната долина, Артур беше в отлично настроение, но щом поеха лъкатушещия път близо до Клуз и огромните назъбени височини ги заобиколиха отвсякъде, Артур изведнъж стана сериозен и мълчалив. От Сен Мартен те запълзяха бавно нагоре, като спираха да пренощуват в срещнатите по пътя хижи или в малките планински селца и отново поемаха, накъдето пожелаят, без определена
——
1 Малък остров на река Рона, където Жан Жак Русо е избягал от преследването на швейцарското правителство.
2 Шамони — красива местност в подножието на Монблан.
посока. Артур беше особено чувствителен към природата и първият водопад, край който минаха, го изпълни с неописуемо вълнение. Но колкото се приближаваха до снежните върхове, възторженото му настроение се превръщаше в екзалтираност, каквато Монтанели още не беше виждал у него. Между Артур и планината сякаш имаше някаква тайнствена връзка. Той можеше с часове да лежи неподвижно сред тъмните, загадъчни, екливи борови гори, да гледа през правите високи стволове на дърветата към огрения от слънце свят на шеметни върхове и голи скали. Монтанели го наблюдаваше с някаква тъжна завист.
— Бих искал да ми кажеш какво виждаш,; carino? — попита той един ден, като вдигна поглед от книгата си и забеляза, че Артур лежи до него върху мъха, в същото положение както преди един час — загледан с широко отворени очи в блестящия простор от синьо и бяло. Те се бяха отбили от пътя, за да преспят в тихо селце близо до водопадите на Диосаз, и тъй като слънцето беше вече слязло ниско на безоблачното небе, те се изкачиха на покрита с борове скала, да докачат алпийския залез над купола и зъберите на Монблан.
Артур вдигна глава. Очите му бяха изпълнени с почуда и загадъчност.
— Какво виждам ли, padre? Аз виждам огромно бяло същество в синевата, която няма нито начало, нито край. Виждам как чака век след век духа божи. Виждам го като през тъмно стъкло.
Монтанели въздъхна:
— Някога аз също виждах такива неща.
— Сега никога ли не ги виждате?
— Никога. И няма да ги видя вече. Те са там, зная, но очите ми са слепи за тях. Аз виждам съвсем други неща.
— Какво виждате вие?
— Аз ли, carino? Когато погледна към върховете, виждам синьо небе и снежна планина — и това е всичко. Но там, долу, е съвсем друго.
Той посочи към долината под тях. Артур коленичи и се наведе над самия край на пропастта. В сгъстилите се вечерни сенки огромните борове стояха като стражи край тесните брегове на реката. След миг слънцето, червено като пламтяш въглен, потъна зад назъбен планински връх, светлината изчезна и всичко наоколо стана сякаш пусто и безжизнено. Тутакси над долината легна нещо тъмно, заплашително — тъй мрачно, тъй ужасяващо! Отвесните скали на голите западни ридове напомняха зъбите на чудовище, което дебне своята жертва, за да я сграбчи и повлече в бездната на дълбоката долина с черни, стенещи гори. Дърветата — редица от остри ножове — сякаш казваха: „Хвърли се върху нас!“ В сгъстяващия се мрак буйната река с яростно отчаяние гърмеше, ечеше и се блъскаше в стените на своя каменен затвор.
— Padre! — Артур се изправи разтреперан и се отдръпна от пропастта. — Това прилича на ада!
— Не, сине мой — отвърна тихо Монтанели, — прилича просто на човешка душа.
— Душите на ония, които стоят в мрак и в сянката на смъртта?
— Душите на ония, които срещаш на улицата всеки ден.
Артур потръпна, като погледна сенките. Лека бяла мъгла се стелеше между боровете, пълзеше бавно край яростно мятащата се река като печален дух, който не може да намери утеха.
— Гледайте! — извика неочаквано Артур. — Ония, които бродеха в мрака, видяха ярка светлина.
На изток снежните върхове горяха в отблясъците на залеза. Когато червената светлина по височините избледня, Монтанели се обърна и докосна Артур по рамото: