— Къде?
— Все едно. Където искате.
— Но защо? Той се поколеба.
——
1 Дворецът Уфици — построен през XVI век, известен с библиотеката и колекцията си от картини.
— Аз… не мога да ви обясня или поне трудно е да се обясни. Нмного ви моля.
Той вдигна очите си към Джема и тя беше поразена от странния им израз.
— Нещо става с вас — каза тя нежно.
Стършелът откъсна едно листенце от цветето в бутониерата си и започна да го къса на парченца. На кого тъй странно приличаше той? На някого със същите нервни и бързи движения на пръстите.
— Тежко ми е — каза той едва чуто, като погледна ръцете си. — Аз… не искам да бъда сам тази вечер. Ще дойдете ли?
— Да. Разбира се, ако не предпочитате да отидем у дома.
— Не. Елате да вечеряме заедно в ресторант — тук, на „Синьориа“. Не отказвайте, моля ви. Нали обещахте вече!
Те влязоха в ресторанта. Стършелът поръча вечеря, но почти не я докосна, а продължаваше упорито да мълчи, трошеше хляб и си играеше със салфетката. Джема се чувствуваше съвсем неудобно и почти съжаляваше, че прие поканата му. Мълчанието ставаше тягостно и все пак тя не можеше да започне лек разговор с човек, който изглежда не забелязваше присъствието й. Най-после той вдигна глава и каза неочаквано:
— Искате ли да идем на цирк?
Тя го погледна учудено. Какво си беше наумил за този цирк?
— Ходили ли сте някога? — попита той, преди Джема да успее да отговори.
— Не. Смятах, че не е интересно.
— Много е интересно. Струва ми се, че никой не може да изучава живота на хората, без да ходи на цирк. Хайде да се върнем към Порта ала Кроче.
Когато те пристигнаха, пътуващият цирк бе вече разпънал палатката си до градската врата и непоносимото скрибуцане на цигулки и биене на барабани показваше, че представлението е започнало.
То беше съвсем примитивно. Няколко клоуни, арлекини и акробати, един цирков ездач, който скачаше през обръчи, изписаната Коломбина и гърбавото джудже, което пускаше скучни и глупави смешки — това беше цялата трупа. В смешките нямаше нищо грубо и неприлично, но те бяха изтъркани и плоски, във всичко имаше нещо подтискащо, тъпо. Публиката със свойствената си тосканска учтивост се смееше и ръкопляскаше. Но единственото нещо, което действително я забавляваше, бяха номерата на джуджето, в които Джема не намираше нито ловкост, нито остроумие. Джуджето се кривеше ужасно, а зрителите му подражаваха и вдигаха децата на раменете си, за да видят „грозното човече“.
— Синьор Риварес, това наистина ли ви харесва? — попита Джема, като се обърна към Стършела, който седеше зад нея, опрян на една от подпорните греди на палатката. — Струва ми се…
Джема не се доизказа и го загледа мълчаливо. Тя не беше виждала човешко лице, което да изразява такова бездънно и безнадеждно страдание освен лицето на Монтанели, когато стояха до градинската врата в Ливорно. Сега лицето на Стършела, кой знае защо, й напомни за Дантевия „Ад“.
Джуджето, след като получи ритник от един клоун, се преметна и се търкулна като кълбо вън от арената. Започна диалог между двама клоуни и Стършелът се изправи, сякаш се беше събудил.
— Да си отиваме ли? — попита той. — Или искате да погледате още?
— По-добре да станем.
Те излязоха от палатката и тръгнаха през зелената полянка към реката. Известно време никой не заговори.
— Как ви се стори представлението? — попита най-после Стършелът.
— Стори ми се доста скучно, а част от него — просто неприятна.
— Коя част?
— Кривенето и гримасите са много грозни. В тях няма нищо остроумно.
— Говорите за номерата на джуджето? Като знаеше с каква болезнена чувствителност Стършелът се отнася към своите физически недостатъци, Джема гледаше да не засяга тази част от представлението. Но тъй като той сам беше подел разговора, тя отвърна:
— Да, това никак не ми хареса.
— Но публиката хареса най-много именно тези номера.
— Да, може би. И това е най-лошото.
— Защото там нямаше никакво изкуство?
— не, в представлението изобщо нямаше изкуство. Искам да кажа, че беше… жестоко. Той се усмихна.
— Жестоко? Имате предвид гърбавия?
— Искам да кажа… Самият той, разбира се, беше съвсем безразличен към всичко. За него това е само начин да изкара парче хляб, както цирковите номера на ездача или ролята на Коломбина. Но като гледаш това кривене, ти става тежко — обидно, унизително е за човека.
— Той едва ли се чувствува по-унизен сега, отколкото при първото си излизане на арената. Не са ли повечето от нас унизени по един или друг начин?
— Да, но… това може да ви се стори глупав предразсъдък — за мене човешкото тяло е нещо свято. Не мога да гледам как с него издевателствуват и се подиграват.