— А човешката душа?
Той се бе спрял и опрян на каменния парапет край реката, гледаше Джема право в очите.
— Човешката душа? — повтори тя, като също се спря и го погледна учудено.
Стършелът разпери ръце с неочаквана разпаленост.
— Нима никога не ви е дошло на ум, че този жалък клоун може да има душа — жива, бореща се човешка душа, скрита в изкривеното му тяло и принудена да му робува? Вие, тъй отзивчива към всичко, жалите тялото, покрито с палячовски дрехи и звънчета, но помисляли ли сте за нещастната душа, която няма дори пъстри дрипи, за да прикрие страшната си голота? Помислете си как тя трепери от студ, засрамена и нещастна пред очите на хората, как подигравките им я шибат като камшик, а смехът им я наранява като нажежено желязо. Представете си как тя се озърта безпомощно към планините, които не искат да я затрупат, към скалите, които не искат да я покрият, и завижда дори на плъховете, задето могат да се проврат в някоя дупка и да се скрият. И не забравяйте, че душата е няма, че не може да извика с глас и трябва само да търпи, да търпи, да търпи… Впрочем аз говоря глупости! Защо не се смеете? Нямате ли никакво чувство за хумор!
Джема се обърна бавно и тръгна мълчаливо край реката. През цялата вечер не й беше минало през ум, че вълнението на Стършела може да има някаква връзка с цирка. А сега, когато внезапният изблик бе разкрил частица от вътрешния му живот, тя не можеше да намери нито една утешителна дума, макар че сърцето й преливаше от съжаление към него. Той вървеше до нея, обърнал главата си настрани и загледан във водата.
— Повярвайте, моля ви се — започна той изведнъж, като я гледаше настойчиво, — че всичко, което ви казах, е просто въображение. Аз понякога фантазирам, но не обичам хората да се отнасят към моите фантазии сериозно.
Джема не отговори и те продължиха да вървят в мълчание. Като минаваха край вратите на двореца Уфици, Стършелът пресече улицата и се наведе над една тъмна купчинка до оградата.
— Какво ти е, мъничко? — попита той с такава нежност, каквато Джема още не беше забелязала у него. — Защо не се прибереш в къщи?
Купчинката се раздвижи и отговори нещо с глух, стенещ глас. Джема се приближи и видя едно дете на около шест години, окъсано и мръсно, което се бе свило на улицата като уплашено животинче. Стършелът беше сложил ръка на рошавата му главица.
— Какво има? — каза той, като се наведе още по-ниско, за да чуе неясния отговор. — Ти трябва да се прибереш, да си легнеш. Малките момчета нямат работа навън през нощта, ще измръзнеш съвсем! Дай си ръката и скочи като мъж! Къде живееш?
Той хвана ръчичката на детето и го повдигна, но то изпищя и се отпусна отново.
— Е, какво? — каза Стършелът и коленичи. — А, синьора, вижте!
Рамото и дрешката на детето бяха кървави.
— Кажи ми, какво е станало? — продължаваше нежно Стършелът. — Не си паднал, нали? Би ли те някой? Така си и мислех! Кой?
— Чичо.
— А! Кога?
— Сутринта. Той беше пиян и аз… аз…
— И ти му се изпречи на пътя, нали? Не бива да постъпваш така, малко момче, пияните не обичат да им се пречкат. Какво да правим с това дребосъче, синьора? Ела тук на светлото, мое момче, дай да видя рамото ти! Сега ме прегърни, не бой се, така.
Той взе момчето на ръце, пренесе го през улицата и го остави на широкия каменен парапет. После извади джобното си ножче и сръчно отряза скъсания ръкав, като опря главичката на детето до гърдите си, а Джема държеше наранената ръка. Рамото на момченцето беше лошо ожулено и посиняло, а на ръката му имаше дълбока рана.
— Здраво те е пернал — каза Стършелът, като превързваше раната с носната си кърпа, за да не се замърси от дрехите. — С какво те удари?
— С лопатата. Поисках му едно солдо1, за да си купя полента2 от дюкянчето на ъгъла, а той ме удари с лопатата. Стършелът трепна.
— А — каза той меко, — това боли, нали, мъничкото ми?
— Той ме удари с лопатата… и аз избягах… избягах, защото ме удари.
— И оттогава досега си скитал, без да хапнеш? Вместо да отговори, детето се разплака. Стършелът го вдигна от парапета.
— Хайде, хайде! Ей сега ще оправим всичко. Не знам само дали има наблизо карета. Може би всичките чакат пред театъра — тази вечер там има гала представление. Съвестно ми е да ви разкарвам така, синьора, но…
— Аз ще дойда с вас. Може да ви е нужна помощ. Как ще го носите на ръце толкова далеч? Не е ли тежък?
——
1 Солдо — дребна медна монета.
2 Полента — вид каша.
— О, аз ще се справя, благодаря ви.
Пред входа на театъра чакаха само няколко карети и те бяха ангажирани. Представлението бе свършило и публиката се разотиваше. На афишите с големи букви беше написано името на Зита — тя участвуваше в балета. Стършелът помоли Джема да го почака малко, отправи се към входа за артистите и попита пазача: