— Излезе ли мадам Рени?
— Не, господине — отговори пазачът и загледа с учудване добре облечения мъж, който държеше в ръце окъсано улично дете. — Мадам Рени ще излезе ей сега, каретата й чака. Да, ето я, иде.
Зита слизаше по стълбите, облегната на ръката на млад кавалерийски офицер. Тя изглеждаше особено красива във вечерната си рокля, над която бе наметнала огненочервена кадифена пелерина. На кръста й висеше голямо ветрило от щраусови пера. При входа Зита спря изненадана, пусна ръката на офицера и се приближи до Стършела.
— Феличе! — учуди се тя. — Какво носиш?
— Намерих това дете на улицата. То е ранено и гладно.
Трябва да го отведа колкото може по-бързо в къщи, а никъде няма карета. Затова искам да го кача на твоята.
— Феличе! Да не би да отнесеш това ужасно просяче в квартирата си? Извикай полицай — нека той го отведе в приюта или където трябва. Не можеш да прибереш всички просяци от града…
— Детето е ранено — повтори Стършелът. — Ако е нужно, утре може да отиде в приюта, но сега аз трябва да се погрижа за него и да го нахраня.
По лицето на Зита се изписа отвращение.
— Опрял си главата му до ризата си. Как можеш? Та то е мръсно!
Стършелът я погледна с внезапно кипнал гняв.
— Детето е гладно — извика той разярен. — Ти не разбираш какво значи това, нали?
— Синьор Риварес — намеси се Джема, като пристъпи напред. — Аз живея съвсем близо. Да занесем детето у дома.
Ако не намерите карета, ще остане да преспи у нас. Той се обърна бързо.
— Вие сте съгласна?
— Разбира се. Лека нощ, мадам Рени!
Циганката кимна студено, вдигна ядосана рамене и пое отново ръката на офицера. После прибра шлейфа на роклята си и като мина край Стършела и Джема, се отправи към каретата си.
— Ако искате, ще я изпратя обратно да вземе вас и детето, господин Риварес — каза тя, като се спря на стъпалото.
— Добре, ще дам адреса.
Стършелът отиде до каретата, подаде адреса на кочияша и се върна при Джема със своя товар.
Кети чакаше господарката си. Като чу какво се е случило, тя веднага изтича за топла вода и превръзки. Стършелът сложи детето на един стол и коленичи до него, после свали бързо дрипите му, почисти и превърза раната нежно и сръчно. Той току-що бе измил момчето и го завиваше в едно топло одеяло, когато влезе Джема с поднос в ръце.
— Пациентът ви готов ли е за ядене? — попита тя и се усмихна на чудноватото малко човече. — Аз му приготвих вечеря.
Стършелът се изправи и събра мръсните парцаливи дрешки.
— Ние ужасно ви разхвърлихме стаята — каза той. — но тези дрехи е най-добре да се хвърлят право в огъня, утре ще му купя нови. Нямате ли малко коняк, синьора? Мисля че е добре да му дадем няколко глътки. Аз, ако позволите, ще отида да се измия.
Като се нахрани, детето веднага заспа в ръцете на Стършела, опряло рошавата си главичка на бялата му риза. Джема, след като помогна на Кети да подреди разхвърляната стая, седна до масата.
— Синьор Риварес, трябва да хапнете нещо, преди да си отидете в къщи. Вие почти не вечеряхте, а вече е късно.
— Бих изпил чаша чай по английски1. Прощавайте, че ви задържах толкова до късно.
——
Чаша чай по английски — пиене на чай с грок.
— Какво приказвате? Оставете момченцето на канапето — ще се изморите. Почакайте само да постеля чаршаф върху възглавниците. Какво ще правите с него?
— Утре ли? Ще проверя дали няма други роднини освен този пияница и ако няма, вероятно ще трябва да се възползувам от съвета на мадам Рени и да го заведа в приюта. А може би за него ще бъде най-добре да завържа камък на шията му и да го пусна в реката. Но това ще ме изложи на неприятни последици… Спи дълбоко! Какво нещастно малко създание си ти, бедно дете, по-беззащитно от бездомна котка!
Когато Кети донесе чая, момчето отвори очи, седна и се заоглежда уплашено. Но щом видя Стършела, когото то вече смяташе за свой покровител, слезе от канапето и като се препъваше в одеялото, се настани до него. Момчето се беше вече оправило дотолкова, че започна да проявява любопитство. То посочи ранената лява ръка, с която Стършелът сега държеше парче кекс, и попита:
— Какво е това?
— Това? Кекс — искаш ли? Мисля, че ти си похапна достатъчно засега. Почакай до утре, момченце.
— Не… това!
Момчето протегна ръка и докосна мястото на липсващите пръсти и големия белег на китката. Стършелът остави сладкиша.