— А балерината?
— Да, това е интересно, той не й позволява да се доближи до него. Изпитва необясним ужас от нея. Изобщо това е най-непонятният човек, който съм срещал — целият изтъкан от противоречия.
Рикардо извади часовника си и го погледна. Лицето му беше загрижено.
— Ще закъснея за болницата — но какво да се прави. Днес помощникът ми ще трябва да започне работа без мене. Съжалявам, че не знаех за болестта на Риварес по-рано — не биваше да го оставяме да се мъчи така, нощ подир нощ.
— А защо не е изпратил някого да ни каже, че е болен? — прекъсна го Мартини. — Би трябвало да знае, че няма да го оставим сам!
— А вие, докторе, можехте да извикате някой от нас снощи, вместо да се изморявате така — каза Джема.
— Аз исках да извикам Гали, мила синьора, но Риварес така се разсърди от това предложение, че не посмях. Когато го запитах кого би желал да повикаме, той ме погледна ужасено, после закри очите си с ръце и каза: „Не им съобщавайте, те ще се смеят!“ Изглежда, завладяла го е мисълта, че хората ще му се смеят — за какво, не можах да разбера. Говореше все на испански. Но болните понякога правят най-странни неща.
— Кой е при него сега? — попита Джема.
— Никой освен хазяйката и прислужницата й.
— Аз ще отида при него — каза Мартини.
— Благодаря. Ще се отбия пак довечера. Ще намерите едно листче с писмените ми указания в чекмеджето на масата до големия прозорец, а опиумът е на полицата в другата стая. Ако започнат пак болките, дайте му още една доза — не повече. Но в никакъв случай не оставяйте шишенцето близо до него — може да се изкуши да вземе по-голямо количество.
Когато Мартини влезе в затъмнената стая, Стършелът бързо изви глава, протегна му горещата си ръка и каза, като безуспешно се мъчеше да говори с обикновения си небрежен тон:
— А, Мартини! Вие идвате да ми се карате за коректурите. Не ми се сърдете, че не се явих на заседанието на комитета снощи, защото не съм съвсем добре и…
— Оставете комитета! Преди малко срещнах Рикардо и дойдох да видя не мога ли да ви бъда полезен с нещо. Лицето на Стършела застина.
— О, така ли! Много мило от ваша страна, но нямаше никаква нужда. Аз съм само малко неразположен.
— Така и разбрах от Рикардо. Струва ми се, че той е бил тук цялата нощ.
Стършелът гневно прехапа устни.
— Благодаря ви, сега съм добре и нямам нужда от нищо.
— Тогава аз ще поседя в съседната стая. Може би предпочитате да бъдете сам. Ще оставя вратата притворена, за да чуя, ако ме повикате.
— Моля ви, не се безпокойте. Действително нищо няма да ми трябва. Напразно ще си изгубите времето заради мене.
— Глупости! — прекъсна го Мартини рязко. — Защо се мъчите да ме заблуждавате? Да не мислите, че нямам очи? Лежете спокойно и се опитайте да заспите, ако можете.
Мартини отиде в съседната стая, като остави вратата открехната, и седна да чете. След малко той чу как Стършелът се обърна неспокойно един-два пъти. Мартини остави книгата й се ослуша. За миг беше тихо, после пак започнаха неспокойните движения, чу се бързото, тежко дишане на човек, който стиска зъби, за да не изохка. Мартини влезе при болния.
— Мога ли да ви помогна с нещо, Риварес?…
Отговор не последва и Мартини отиде до леглото. Измъчен и бледен, Стършелът го погледна и поклати мълчаливо глава.
— Да ви дам ли още малко опиум? Рикардо каза, че може, ако болките се усилят много.
— Не, благодаря. Мога да потърпя още малко. Може да стане по-лошо после.
Мартини вдигна рамене и седна до леглото. Цял час, който му се стори безконечен, той мълчаливо наблюдава болния. После стана и донесе опиума.
— Риварес, това не може да продължава така. Ако вие можете все още да търпите, аз не мога. Трябва да вземете опиум.
Стършелът се подчини, без да проговори, след това се обърна настрана и затвори очи. Мартини седна пак и се заслуша в дишането му, което постепенно ставаше по-дълбоко и равно.
Стършелът беше много изтощен и спа дълго, непробудно. Час подир час той лежеше, без да се помръдне. Няколко пъти през деня и вечерта Мартини се приближава до леглото и се вглежда в неподвижния Риварес — дишането му беше единственият признак на живот. Лицето му бе тъй бледно и безжизнено, че най-после Мартини се уплаши — дали не му бе дал много голяма доза опиум? Ранената лява ръка лежеше над одеялото и Мартини я раздвижи леко, за да събуди спящия. Незакопчаният ръкав се свлече и разкри няколко дълбоки и страшни белези от китката до лакътя.