— Представяте ли си как е изглеждала тази ръка, когато раните са били пресни? — чу се гласът на Рикардо от дъното на стаята.
— А, дойдохте ли най-после! Слушайте, Рикардо — безкрайно ли ще спи този човек? Дадох му една доза преди около десет часа и оттогава не е помръднал нито един мускул. Рикардо се наведе и заслуша.
— Нищо, дишането му е съвсем нормално. Това е само от голямо изтощение — но какво можем да очакваме след такава нощ. Възможно е да има още един пристъп към сутринта. Надявам се, че някой ще поседи край него.
— Да, Гали. Изпрати да ни обадят, че ще дойде в десет часа.
— Вече е към десет. А — той се събужда! Кажете на прислужницата да стопли бульона. Спокойно, спокойно, Риварес! Няма нужда да ме нападате — аз не съм епископ!
Стършелът се понадигна, като гледаше пред себе си уплашено.
— Мой ред ли е сега? — промърмори той на испански. — Забавлявайте публиката още една минута. Аз… А! Не ви видях, Рикардо. — Той огледа стаята и озадачено прокара ръка по челото си. — Мартини! Аз мислех, че сте си отишли. Навярно съм заспал.
— Спахте през последните десет часа като спящата красавица. А сега ще изпиете един бульон и ще поспите пак.
— Десет часа! Мартини, а нима вие стояхте тук през всичкото време?
— Да. Бях започнал вече да се страхувам, че съм ви дал твърде голяма доза опиум.
Стършелът го погледна лукаво.
— Не ви провървя този път! Колко тихи биха станали заседанията на комитета без мене! По дяволите, какво искате,! Рикардо? За бога, оставете ме на мира! Ужасно мразя да ме измъчват лекари.
— Добре, изпийте това и ще ви оставя на спокойствие. Но след ден-два ще дойда пак и ще ви прегледам хубаво. Мисля,; че най-лошото вече мина. Сега не приличате толкова на призрак, появил се на угощението.
— Скоро ще ми мине съвсем, благодаря ви. А този кой е — Гали? Изглежда, че всичките грации са се събрали тази вечер при мене.
— Аз ще остана при вас през нощта.
— Глупости! Нямам нужда от никого. Вървете си в къщи — всички. Дори и да имам нов пристъп — не можете да ми помогнете. Повече опиум няма да вземам — той е добро лекарство, но само за един път.
— Боя се, че имате право — каза Рикардо. — Но не винаги е тъй лесно да се изпълни такова решение. Стършелът го погледна и се усмихна.
— Не се страхувайте! Ако имах такива склонности, навярно отдавна щях да се пристрастя.
— Във всеки случай няма да ви оставим сам — каза сухо Рикардо. — Гали, елате за малко в другата стая, искам да ви кажа нещо. Лека нощ, Риварес. Ще намина утре.
Мартини се канеше да ги последва в другата стая, когато чу името си, произнесено с тих глас. Стършелът му бе протегнал ръката си.
— Благодаря ви!
— Празна работа! Спете!
Когато Рикардо си отиде, Мартини остана още няколко минути в предната стая, за да поговори с Гали. На излизане от къщата той чу, че пред градинската врата спря карета, видя, че от нея слезе жена, която тръгна по пътеката. Беше Зита — тя очевидно се връщаше от някакво вечерно забавление. Мартини свали шапка и й направи път да мине, после тръгна през тъмната уличка към Поджа империале1. След малко градинската врата се хлопна и по уличката се чуха бързи стъпки.
— Почакайте! — извика Зита.
Когато той се обърна, за да я пресрещне, тя изведнъж спря, после тръгна бавно към него, като влачеше едната си ръка по оградата от жив плет. Улицата се осветяваше само от един фенер на ъгъла и Мартини видя при слабата светлина, че Зита е навела глава, смутена или засрамена.
— Как е той? — попита тя, без да вдигне очи.
— Много по-добре от сутринта. Почти през целия ден спа и сега изглежда по-малко изтощен. Мисля, че кризата вече минава.
Тя продължаваше да гледа в земята.
— Много лошо ли беше този път?
Пол:
——
1 империале — название на хълм край град Флоренция.
— Струва ми се, че едва ли би могло да бъде по-лошо.
— Така и мислех. Щом не ме пуска да вляза в стаята, значи е зле.
— Той често ли има такива кризи?
— Зависи… това става съвсем неравномерно. Миналото; лято в Швейцария беше много добре. Но предишната зима, когато бяхме във Виена, прекара много тежко. Понякога не ми позволява да се доближа до него цели дни. Той мрази да съм край него, когато е болен.
Тя погледна Мартини за миг и като наведе очите си отново, продължи:
— Той винаги ме изпращаше под някакъв предлог на бал, на концерт или където и да е, щом усетеше, че ще има криза. Тогава се заключваше в стаята си. Аз се връщах обратно и сядах пред вратата му — би побеснял, ако знаеше. Той навярно ще пусне кучето, ако скимти отвън, но не и мене. Струва ми се, че него обича повече.