— Не ви ли се струва, че излишно хабите силите си да измисляте толкова много лъжи? — попита тя. — Мисля, че не си струва труда.
— А какво да направя? Нали знаете вашата английска поговорка: „Ако не задаваш въпроси, няма да те излъжат“. Не ми прави никакво удоволствие да мамя хората така, но трябва Да им отговоря някак, когато ме питат как съм се осакатил. А щом това е нужно, защо да не измисля нещо красиво. Видяхте колко доволен остана Гали.
— Значи предпочитате да задоволите Гали, отколкото да кажете истината?
— Истината! — Той я погледна, като все още държеше разнищения край на покривката. — Искате да кажа истината на тези хора? По-скоро бих отрязал езика си! — После рязко и с някакво особено смущение добави: — Аз още на никого не съм казал истината, но ако искате, ще я кажа на вас.
Тя мълчаливо остави плетивото си. Стори й се, че има! нещо трогателно тъжно в това, че този твърд, потаен и необичлив човек тъй внезапно иска да се довери на една жена, която почти не познава и очевидно не обича.
Последва дълго мълчание. После Джема вдигна глава. Стършелът се беше облегнал на малката масичка и закриваше очи от светлината с наранената си ръка. Джема забеляза, че пръстите му са нервно изопнати и белегът на китката му пулсира. Тя се приближи и тихо произнесе името му. Той се стресна и вдигна глава.
— Аз ззабравих — започна да се извинява той със заекване, — че щях дда ви рразкажа за…
— За нещастния случай, при който сте пострадали. Но ако споменът ви тревожи…
— За нещастния случай? Да, само че нямаше никаква случайност, а просто ме пребиха с един ръжен.
Тя го гледаше в пълно недоумение. С трепереща ръка той вдигна нагоре косата си и погледна Джема усмихнат.
— Няма ли да седнете? Приближете стола си, моля ви. Съжалявам, че аз не мога да ви услужа. — знаете ли, като c припомням сега това, мисля си каква скъпоценна ннаходка щях да бъда за Рикардо, ако беше имал възможност да лекува тогава. Той, като истински хирург, има особенО влечение към счупените кости, а струва ми се, че по онова време всичко чупливо у мене бе строшено — с изключение на врата.
— И на смелостта ви — добави меко Джема. — Но вие може би я смятате за една от нечупливите си принадлежности. Стършелът поклати глава.
— He — каза той, — смелостта ми позакърпиха заедно с всичко останало. Но тогава тя се беше разтрошила като порцеланова чаша. И това е ужасното. Да… бях почнал да ви разказвам за ръжена. Това се случи… чакайте да си припомня… преди около тринадесет години, в Лима. Вече ви казах, че Перу е прекрасна страна, но животът там не е тъй приятен за тези, които като мене попаднат в низините му. Бях прекарал известно време в Аржентина и после в Чили, където се скитах и едва не умрях от глад. В Лима отидох от Валпараисо като момче за всичко на един параход, който превозваше добитък. Не можах да си намеря работа в самия град, затова се отправих към доковете в Каляо1 — да опитам и там щастието си. Край всички подобни пристанища, разбира се, има вертепи, където се събират моряците, и най-после успях да се настаня като прислужник в един ужасен комарджийски дом. Аз готвех, отбелязвах точките на ония, които играеха билярд, разнасях напитки на моряците и дамите им, вършех какво ли не още. Работата не бе твърде приятна, но аз бях доволен и от нея — поне можех да се нахраня, да виждам човешки лица и да слушам нещо като човешка реч. Вие може би си мислите, че това е нищо. Но аз бях лежал наскоро от тропическа треска в един полусрутен бордей, съвсем сам, което ме беше изпълнило с ужас. И тъй, една вечер ме накараха да изведа навън някакъв пиян матрос, който започваше да буйствува. Той беше слязал на брега и проиграл всичките си пари, затова настроението му бе лошо. Аз, разбира се, трябваше да се подчиня, за да не загубя мястото си и да не умра от глад. Но този човек беше два пъти по-силен от мене, аз… аз нямах още двадесет и една година и след треската бях слаб като коте. А матросът носеше и ръжен.
Стършелът млъкна за миг, погледна крадешком Джема и продължи:
— Очевидно той е имал намерение да ме убие, но не беше пресметнал добре ударите си и от мене остана здраво само толкова, колкото е нужно, за да продължа да живея.
——
1 Каляо — пристанището на Лима.
— А другите хора не се ли намесиха? Всички ли се уплашиха от един пиян матрос?
Стършелът вдигна очи и се разсмя.
— Другите хора? Комарджиите и притежателите на дома. Аз, разбирате ли, бях техен слуга, тяхна собственост. Те ни обиколиха и безспорно се забавляваха от зрелището. нещата се смятат за добра шега, ако разбира се, не ви се случи да бъдете потърпевшият.