— Хайде, carino, вече притъмня. Ако се забавим още, ще се изгубим в мрака.
— Също като мъртвец! — каза Артур и откъсна поглед от призрачното лице на величествения снежен връх, който блестеше в здрача.
Те се спуснаха внимателно между тъмните дървета към хижата, в която щяха да преспят.
Когато Монтанели влезе в стаята, където Артур го очакваше за вечеря, той видя, че младежът се е отърсил вече от виденията си в здрача, беше станал сякаш друго същество.
— О, padre, елате да видите това смешно куче! То може да танцува на задните си крака.
Сега Артур беше така погълнат от кучето и неговата игра, както преди малко от залеза. Стопанката на хижата, червендалеста, с бяла престилка, стоеше, сложила яките си ръце на кръста, и гледаше усмихната как той разиграва кучето.
— Леко му е на сърцето, щом може така да се забавлява — обърна се тя към дъщеря си на местното наречие. — И какъв е хубавец!
Артур се изчерви като ученичка и жената, щом видя, че той е разбрал, излезе, смеейки се на смущението му. По време на вечерята Артур говореше само за предстоящите екскурзии, изкачвания в планината и събиране на растения. Очевидно виденията не бяха попречили нито на разположението, нито на апетита му.
Когато Монтанели се събуди на следната сутрин, Артур беше изчезнал. Той беше тръгнал още преди разсъмване към високите пасбища „да помогне на Гаспар да откара козите“.
Но едва беше сложена закуската, когато той се втурна в стаята без шапка, с малко тригодишно селско момиченце на рамото и с голям букет от планински цветя в ръка.
Монтанели го погледна усмихнат. Сега той беше съвсем различен от сериозния и мълчалив Артур в Пиза или Ливорно.
— Къде си бил, луда главо? Тръгнал си из планината, без да закусиш?
— Толкова хубаво беше, padre! Планината е очарователна при изгрев слънце! И колко роса има. Вижте! Той посочи мократа си, изкаляна обувка.
— Взехме си малко хляб и сирене, а на пасбището пихме козе мляко. Ужасно беше! Но аз пак огладнях, а и тази малка особа трябва да хапне нещо. Анет, искаш ли мед?
Той седна, взе детето на коленете си и започна да му помага да подреди цветята.
— Не, не! — намеси се Монтанели. — Ще се простудиш така! Бягай да се преобуеш! Ела при мене, Анет. Къде я намери?
— На края на селото. Дъщеря е на оня човек, когото видяхме вчера — на тукашния обущар. Нали има прекрасни очи? Тя носи костенурка в джоба си. Казва й Каролина.
Когато Артур смени мокрите си чорапи и слезе за закуска, той намери детето седнало на коленете на Монтанели. Анет бърбореше непрекъснато за своята костенурка, която тя държеше обърната наопаки в пухкавата си ръчичка, за да може „ронсеар“ да види как си извива крачката.
— Гледайте, monsieur — говореше тя сериозно на своето полуразбираемо наречие, — гледайте какви обущенца има Каролина!
Монтанели си играеше с детето, галеше косицата му, възхищаваше се от любимата му костенурка, разказваше чудни приказки.
Стопанката на хижата дойде да разтреби масата и с учудване видя, че Анет преобръща джобовете на важния господин в свещеническо облекло.
— Бог помага на малките да познаят добрия човек — каза тя. — Анет винаги се бои от непознати хора, а сега — вижте — не се стеснява от негово преподобие. Чудно! Анет, коленичи и помоли добрия господин да те благослови, преди да замине! Това ще ти донесе щастие!
— Не предполагах, че умеете да забавлявате деца така хубаво, padre — каза Артур един час по-късно, когато минаваха през сгряното от слънце пасбище. — Детето не откъсна очите си от вас през цялото време. Знаете ли, мисля…
— Да?
— Исках само да кажа… жалко, че църквата не позволява на свещениците да се женят. И съвсем не разбирам защо. Нали възпитанието на децата е толкова сериозно нещо! Така важно е за тях още от самото си рождение да бъдат в добра среда. Струва ми се, че колкото по-възвишено е призванието на човека, колкото по-чист е животът му, толкова по-достоен баща ще бъде той. Сигурен съм, padre, че ако не бяхте обвързани с клетва… ако се бяхте оженили… вашите деца щяха да бъдат най…
— Стига!
Тази дума, произнесена бързо и с шепот, сякаш направи последвалото мълчание още по-дълбоко.
— Padre — започна пак Артур, смутен от мрачния вид на Монтанели, — сбърках ли? Може би греша, но аз мисля така.
— Може би — отговори тихо Монтанели — ти не разбираш много смисъла на онова, което току-що каза. След няколко години ще мислиш иначе. А сега по-добре да говорим за нещо друго.
Това беше първото нарушаване на оная пълна непринуденост и хармония, която съществуваше между тях през тази прекрасна ваканция.