Джема потрепера.
— И какъв беше краят?
— За края не мога да ви кажа много — подир такова премеждие човек обикновено не си спомня какво се е случило през последните няколко дни. Но наблизо имаше параходен лекар, изглежда, някой го е повикал, като видели, че не съм умрял. Той ме позакърпил някак — Рикардо намира, че е извършил това доста лошо, но може би тук има професионална завист. Както и да е, когато дойдох на себе си, видях, че една стара — местна жителка — ме е прибрала от християнско милосърдие — звучи малко странно, нали. Спомням си как седеше свита в ъгъла на колибата, пушеше с черна лула, плюеше по пода и мърмореше под носа си. Добра старица — казваше ми, че мога да умра спокойно, че никой няма да ме безпокои. Но духът на противоречието ме беше завладял и аз реших да живея. Да се върна отново към живота, трудно и понякога ми се вижда, че не си е струвало труда, старицата имаше удивително търпение. При нея останах — колко ли беше? — близо четири месеца лежах в колибата й — някога ревях като луд, а през останалото време бях зъл като ранен звяр. Трябва да ви кажа, че болките бяха доста силни, още в детинството си аз бях разглезен от твърде много неща.
— И после?
— После… пооправих се горе-долу и изпълзях от колибата. Не, не мислете, че направих това от деликатност, от нежелание да злоупотребявам с добрината на една бедна жена. Не ме вълнуваха такива чувства, а просто не можех да понасям вече колибата. Преди малко вие споменахте за моята смелост. Да бяхте ме видели тогава! Най-силните болки започваха надвечер, когато се здрачаваше. А подиробед обикновено лежах сам и следях как слънцето слиза все по-ниско и по-ниско… О, вие не бихте могли да разберете! Аз и сега изтръпвам, като видя залеза! Настъпи дълга пауза.
— И тогава тръгнах из страната с надеждата да намеря някъде работа. Бих полудял, ако трябваше да остана в Лима. Стигнах до Куско1 и там… Но всъщност защо ви измъчвам с тази отдавнашна история — тя дори не притежава качеството да бъде смешна.
Джема повдигна глава и го погледна с дълбоки, сериозни очи.
— Не говорете така, моля ви се — каза тя. Той прехапа устни и откъсна още една нишка от ресните на покривката.
— Ако… ако искате. Страхувам се, че е мъчително за вас да си припомняте.
— Смятате ли, че забравям, когато мълча? Тогава е по-лошо. Но не мислете, че самият спомен е мъчителен. Не, страшното е, че бях загубил власт над себе си.
— Аз… струва ми се, не ви разбирам добре.
— Искам да кажа — почувствувах, че смелостта ми се изчерпва, открих, че съм станал страхливец.
— Сигурно издръжливостта на всеки човек има граница.
— Да, а който е достигнал тази граница веднъж, не знае кога ще се озове на нея пак.
— Бихте ли ми казали — попита Джема колебливо — как така се оказахте изхвърлен на онзи далечен бряг сам, на двадесет години?
— Много просто. У дома, в стария свят, пред мене се откриваше добър живот, но аз избягах от него.
— Защо?
Той се засмя пак със своя рязък, грубоват смях.
— Защо? Предполагам, защото бях самонадеян хлапак. Аз съм отрасъл в много богат дом, дето така ме пазеха и глезеха, Та бях започнал да си представям, че светът е направен от
——
1 Куско — стар град в Перу, древна столица на инките, които са живели в Южна еРика преди идването на европейците.
розова вата и захаросани бадеми. Но в един прекрасен ден открих, че човекът, на когото вярвах, ме е лъгал. Защо; трепнахте? Какво има?
— Нищо. Продължавайте, моля ви се.
— Аз открих, че са ме подвели да повярвам в една лъжа. Нещо съвсем обикновено, разбира се, но както ви казах, аз бях млад и самонадеян и мислех, че лъжците отиват в ада. Затова избягах от къщи и се гмурнах в Южна Америка, за да потъна или да изплувам, ако мога — без стотинка в джоба си, без да, знам нито една испанска дума, без нищо освен скъпи навици и бели ръце, с които трябваше да изкарвам хляба си. И естествено, резултатът беше, че се натопих в истинския ад, без да престана да вярвам във въображаемия. И затънах доста дълбоко — изминаха цели пет години, докато експедицията на Дюпре ме намери и ме извади отново на повърхността.
— Пет години! Това е ужасно! А нямахте ли приятели?
— Приятели! Аз… — той се обърна към нея с неочаквана ярост — аз никога не съм имал приятел!
Но след миг, сякаш засрамен от невъздържаността си, той продължи бързо:
— Не бива да вземате това много сериозно. Аз ви предадох всичко в извънредно мрачна светлина, а всъщност не беше толкова лошо през първата година и половина. Бях млад и силен и се справях доста добре, докато не ме беляза матросът,! Но след това не можех да си намеря работа. Чудно е какво сигурно оръжие може да бъде един ръжен, когато се използува, както трябва, а никой не иска да вземе на работа сакат човек