— Какво работехте вие?
— Каквото намерех. Известно време живях, като вършех каква да е работа при робите по захарните плантации — разнасях това-онова, но не излизаше нищо. Надзиратели винаги ме прогонваха — бях куц и не можех нито да се движа бързо, нито да вдигам тежки товари. А освен това и постоянно се появяваше възпалението или дявол я знае каква е проклетата ми болест… След известно време отидох в сребърните мини и се опитах да намеря работа там, но напразно.
Управителите се смееха само при мисълта, че искам работа, а миньорите просто решиха да ме уморят.
— Но защо?
— Такава е, изглежда, човешката природа. Те видяха, че мога да се отбранявам само с една ръка. Това най-после ми дотегна и тръгнах из страната пеш, без посока. Просто скитах с надеждата, че някъде ще се намери нещо.
— Пеш? С този куц крак?
Стършелът я погледна, като изведнъж някак умоляващо въздъхна.
— Аз… аз бях гладен — каза той.
Джема обърна глава малко встрани и подпря брадичката си с ръка. След кратко мълчание той започна отново, гласът му ставаше все по-глух и по-глух.
— Скитах, скитах, докато едва не се побърках, и все нищо! Отидох в Еквадор, а там още по-лошо. Понякога ми попадаха домашни съдове за поправка — аз съм доста добър тенекеджия, изпълнявах малки поръчки или чистех кочини, а друг път… вършех какво ли не. И най-после, един ден…
Тънката му мургава ръка изведнъж се сви в юмрук. Джема вдигна глава и го погледна с тревога. Стършелът се бе обърнал към нея в профил и тя видя, че една вена на челото му бие като чук, с бързи, неравни удари. Джема се наведе напред и нежно сложи ръката си върху неговата.
— Стига толкова. Ужасно е дори да се разказва това. Той погледна нерешително ръката й, поклати глава и продължи твърдо:
— Един ден аз срещнах пътуващ цирк. Нали помните Цирка, който гледахме преди няколко вечери. Този беше нещо подобно, но още по-груб. Разбира се, имаше и бой с бикове. Циркът бе спрял да нощува край шосето и аз се приближих до палатката за милостиня. А времето беше горещо, аз бях изтощен от глад и припаднах пред входа на палатката. В онези дни често ми се случваше внезапно да загубя съзнание като пансионерка със стегнат корсет. Артистите ме прибраха, Дадоха ми коняк, нахраниха ме… и на другата сутрин… ми преДложиха…
Отново последва мълчание.
— Те имаха нужда от гърбаво джудже или от някакъв друг изрод, когото момчета да замерват с кори от портокали й банани, който да ги разсмива… Нали видяхте клоуна онази вечер — и аз бях такъв за около две години. Научих се да изпълнявам номерата. Не бях достатъчно уродлив, но това поправиха лесно — сложиха ми изкуствена гърбица и се постараха да използуват колкото може по-добре куция ми крак и тази ръка… А публиката там не е много взискателна. Попадне ли й живо същество, което може да изтезава тя е доволна. и палячовските дрехи допринасяха много. Лошото беше само, че боледувах често и тогава не можех да играя. Понякога собственикът, когато не беше в настроение, настояваше да изляза на арената по време на пристъпите на болестта, Предполагам, че публиката оставаше особено доволна в такива вечери. Веднъж, спомням си, припаднах от болки посред представлението… Когато се опомних, видях, че публиката се е събрала край мене — тя викаше, крещеше и ме замерваше с…
— Спрете! Не мога да понасям повече! За бога, стига!
Тя стана и запуши ушите си с ръце. Стършелът млъкна и я погледна — в очите на Джема блестяха сълзи.
— Дявол да го вземе! Какъв идиот съм аз! — прошепна той.
Тя прекоси стаята и застана до прозореца. Когато се обърна, Стършелът се беше подпрял отново на масата, покрил очите си с ръка. Той като че ли бе забравил за нейното присъствие. Джема седна до него, без да продума. След дълго мълчание тя каза бавно:
— Искам да ви задам един въпрос?
— Да? — отвърна той, без да помръдне.
— Защо не си прерязахте гърлото?
Той вдигна очи с дълбоко учудване.
— Не очаквах такъв въпрос от вас. А моята работа? Кой би я свършил вместо мене?
— Вашата работа?… Да, разбирам! Вие току-що казахте, че сте страхливец. Но щом сте преживели всичко това, без да се откажете от своята цел, вие сте най-смелият човек, който съм срещала.
Той отново закри очи и стисна горещо ръката й. Обгърна ги мълчание, което сякаш нямаше да има край.
Изведнъж откъм градината прозвъня чист и ясен сопранов глас, който пееше куплети от булевардна френска песен.