Пиеро, ти танцувай, Пиеро, танцувай, мой беден Жано! Да живее безгрижната радост, тъй прекрасна е нашата младост! Ако плача, въздишам пред вас, ако тъжно лице имам аз, господа, туй е само за смях! Хахаха! Господа, туй е само за смях!
Още при първите думи на песента Стършелът изтегли ръката си и се отдръпна от Джема със сподавена въздишка.
— Да, това е Зита — каза той бавно — и нейните приятели офицери. Тя се опита да влезе тук онази вечер, преди да дойде Рикардо. Бих полудял, ако се бе докоснала до мене!
— Но тя не знае — възпротиви се Джема меко, — тя не предполага, че ви причинява болка.
Но Джема хвана ръката му и я стисна тъй силно, като че ли държеше човек, на когото правят операция. Когато песента спря и откъм градината се разнесе дружен смях и ръкопляскания, той вдигна очите си с израз на измъчено животно.
В градината отново избухна смях. Джема стана и отвори прозореца. Зита, метнала кокетно над косите си шарф със златиста бродерия, стоеше на градинската пътека. В ръката си бе вдигнала букетче теменужки, за което, изглежда, се състезаваха трима млади кавалерийски офицери.
— Мадам Рени! — извика Джема.
Лицето на Зита потъмня като буреносен облак.
— Мадам? — каза тя, като се обърна и погледна нагоре предизвикателно.
— Бихте ли помолили приятелите си да говорят малко по-тихо? Синьор Риварес никак не е добре.
Циганката захвърли теменужките на земята.
— Allez-vous-en1 — каза тя, като се обърна рязко към учудените офицери. — Vous m’embetez, meyssieurs.2
Зита излезе бавно на улицата. Джема @затвоnри прозореца.
— Отидоха си — каза тя на Стършела.
— Благодаря. Иззвинявайте, че ви обезпокоих.
— Това не е безпокойство.
Той веднага долови колебанието в гласа й.
— Но — каза той. — Вие не довършихте изречението, синьора. В ума ви остана едно неизказано „но“.
— Щом надничате в главите на хората, не трябва да се обиждате от онова, което прочитате там. Разбира се, не е моя работа, но аз не мога да схвана…
— Моето отвращение от мадам Рени? То се появява само когато…
— Не, чудно ми е как можете да живеете с нея, щом изпитвате такова отвращение. Струва ми се, че това е обидно за нея като жена и като…
— Жена! — Той се изсмя грубо. — Вие я наричате жена? „Мадам“ — туй е само за смях!
— Това не е честно! — каза Джема. — Нямате право да говорите за нея така пред никого, а особено пред друга жена.
Той се обърна настрана и с широко отворени очи се загледа през прозореца в залязващото слънце. Джема спусна пердето и затвори капаците, за да не гледа той залеза. После седна до масата край другия прозорец и взе пак плетивото си.
— Искате ли да запаля лампата? — попита тя след малко.
Той поклати глава.
Когато притъмня съвсем и не се виждаше вече, Джема сви ръкоделието си и го прибра в кошницата. Известно време стоя със скръстени ръце и наблюдава мълчаливо неподвижната фигура на Стършела. Слабата вечерна светлина, която падаше на лицето му, сякаш смекчаваше твърдия му, невежлив и самонадеян израз и подчертаваше скръбните линии около устата. По незнайните пътища на мисълта тя изведнъж си
——
1 Вървете си!
2 Отегчавате ме, господа!
представи ясно каменния кръст, който баща й бе издигнал в памет на Артур и надписа на кръста:
„Всичките ти бури и вълни са минали над мен“.
Един час измина в пълно мълчание. Най-после Джема стана и отиде тихо в другата стая. След малко се върна с лампа и спря за миг, като мислеше, че Стършелът е заспал. Но щом светлината огря лицето му, той се обърна.
— Направих ви чаша кафе — каза тя и остави лампата.
— Оставете го някъде за малко. Елате по-близо, моля ви. Той взе двете й ръце в своите.
— Аз размислих — каза той. — Вие сте напълно права — животът ми се е заплел в ужасен възел. Но не забравяйте, че не всеки ден се среща жена, която можеш да… обичаш. А аз… аз бях потънал надълбоко. Аз се страхувам…
— Страхувате се…
— От тъмнината. Понякога не смея да остана сам нощем. Трябва да чувствувам до себе си живо същество, нещо устойчиво. Това е околната тъмнина, която… Не, не! Не това е истинският ад, а вътрешната тъмнина. Там няма нито сълзи, нито скърцане със зъби. Само мълчание… мълчание…
Очите му се разшириха. Джема стоеше неподвижно и едва дишаше, докато той заговори отново.
— Всичко това ви звучи като мистификация, нали? Вие не можете да го разберете — за щастие. Аз просто искам да кажа, че е напълно възможно да полудея, ако се опитам да живея съвсем сам… И не ме съдете много строго, ако можете. Аз все пак не съм такъв груб и жесток човек, за какъвто може би ме смятате.