— Аз не бих могла да ви съдя — отговори Джема. — Не съм страдала колкото вас. Но и аз съм преживяла не малко… други неща. Аз мисля… сигурна съм, че ако от страх пред каквото и да е извършите нещо наистина жестоко, несправедливо или низко, после ще съжалявате. Колкото за останалото — ако вие не сте издържали само в едно, аз знам, че на ваше място бих пропаднала във всичко — бих проклела бога, бих умряла.
Той още държеше ръцете й.
— Кажете ми — започна той много нежно, — извършили ли сте някога в живота си нещо наистина жестоко?
Тя не отговори, само главата й се наклони малко надолу и две големи сълзи паднаха на ръката му.
— Кажете ми! — прошепна той горещо и още по-силно стисна ръцете й. — Кажете ми! Аз ви разказах за всичките си страдания.
— Да… веднъж… много отдавна. И то на човека, когото обичах повече от всичко на света.
Ръцете на Стършела трепереха силно и продължаваха все така да стискат нейните.
— Той беше наш другар — продължи Джема — и аз повярвах в една клевета срещу него — в една обикновена нагла лъжа, измислена от полицията. Аз го ударих по лицето като предател. Той си отиде и се удави. А след два дни научих, че е бил напълно невинен. Може би този спомен е по-лош от който и да е от вашите. Бих отрязала дясната си ръка, за да поправя извършеното от нея.
Нещо стремително и опасно, нещо, което Джема не беше виждала по-рано, блесна в очите му. Той наведе неочаквано глава и целуна ръката й.
Тя се отдръпна уплашено.
— Недейте! — извика тя умоляващо. — Моля ви се, не правете това никога вече! Вие ме оскърбявате!
— Не мислите ли, че и вие сте оскърбили човека, когото убихте?
— Човекът… когото убих… А, Чезаре идва най-после! Аз… аз трябва да си отивам!
Когато Мартини влезе в стаята, свари Стършела да лежи сам, до него стоеше недокоснатата чаша с кафе, а той тихо, някак унило и равнодушно проклинаше, но това изглежда не го удовлетворяваше.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Няколко дни по-късно Стършелът, все още доста бледен и като накуцваше повече от обикновено, влезе в читалнята на градската библиотека и поиска проповедите на кардинал Монтанели. Рикардо, който четеше на една съседна маса, вдигна глава. Той много обичаше Стършела, но не можеше да възприеме тази негова черта — странната му заядливост.
— Да не готвите нов удар срещу нещастния кардинал? — попита той малко раздразнено.
— Драги ми приятелю, защо ввинаги приписвате на хората лллоши намерения? Това ссъвсем не е християнско. Аз готвя есе върху съвременната теология за нновия вестник.
— Какъв нов вестник? — намръщи се Рикардо.
Може би беше общоизвестно, че се очаква нов закон за печата и че опозицията се готвеше да изненада града с един радикален вестник. Но формално това все още бе тайна.
— „Вестник на мошениците“, разбира се, или „Църковен календар“.
— Ш-шт! Риварес, безпокоим другите читатели.
— Е, тогава гледайте си хирургията, ако тя е предметът на заниманията ви, а оставете ттеологията за мене. Аз нне ви се меся, когато оправяте счупени кости, макар че знам ммного повече от вас по този въпрос.
И Стършелът се наведе над своя том проповеди с напрегнато и съсредоточено лице. Един от библиотекарите се приближи до него.
— Синьор Риварес! Ако се не лъжа, вие сте били с експедицията на Дюпре при изследване притоците на Амазонка? Навярно бихте могли да ни помогнете. Една дама се интересува от записките на експедицията, а ние сме ги изпратили за подвързия.
— Какво иска да знае тя?
— Само в коя година е потеглила експедицията и кога е минала през Еквадор.
— Тръгна от Париж през есента на 1837, а мина през Кито1 в април 1838. Три години прекарахме в Бразилия, после се спуснахме към Рио2 и се върнахме в Париж през лятото на 1841. Интересува ли се дамата от датите на отделните открития?
— Не, само това, благодаря ви. Аз записах всичко. Бепо, занеси, моля ти се, това листче на синьора Бола. Още веднъж ви благодаря, синьор Риварес. Извинявайте за безпокойството.
Стършелът се облегна на гърба на стола и се намръщи озадачен. Защо й бяха нужни тези дати? Когато минаха през Еквадор…
Джема се върна в къщи със справката в ръка. Април 1838 — Артур беше умрял през май 1833. Пет години…
Тя почна да се разхожда из стаята. Последните няколко нощи беше спала лошо и имаше тъмни сенки под очите.
Пет години… и „богат дом“? … И „някой, на когото е вярвал, го измамил“… измамил го и той открил това…
Тя се спря и стисна с ръце главата си. О, това е безумие, не може да бъде, недопустимо е…
И все пак те съвсем внимателно претърсиха пристанището.